Лицето му изразяваше такова задоволство, че по него можеше да се прочете колко пъти се беше изплюл във всяка чиния. Макар че ако трябва да съм честен, Чез нямаше как да го стори, тъй като тогава сервирах аз и до последния момент той не знаеше на кого ги нося. Тримцата обаче не бяха наясно с тези подробности.
Лицата им окончателно позеленяха.
— Не те съветвам… — понечи да изрече една застрашителна фраза Ланс, но нищо не се получи, защото гласът му прозвуча жално.
— Не те съветвам — прекъсна го Чез. — Но вече е късно. Всичко сте излапали. Случайно да ви е попадала една миша опашка? От добро сърце, за да ви подсиля менюто с малко месо, сварих едно мишле. Като за любими клиенти…
Това беше последната капка. Тримата скочиха и на бегом напуснаха столовата.
— Какви доверчиви глупаци — хилеше се Чез. — Как ти хареса моето представление?
— Яко! — отвърнах честно. — Само да не си го отнесем и за това.
— Защо? — учуди се Чез. — Не съм ги пипнал с пръст. Само мило си поговорихме.
— Наистина беше мило — съгласих се аз. — На теб обаче не ти ли е хрумвало, че тези, които работят в кухнята, наистина могат да се изплюят да кажем в твоята супа?
— Ами… — и Чез позеленя. — По-добре да не мисля за това.
— Съгласен съм с теб — кимнах аз и неволно потръпнах.
От столовата успяхме да се измъкнем едва преди началото на лекцията на Шинс. За щастие, през цялото време нямах възможност да се замисля за това, което проклетият учител се готвеше да ми устрои. Дали беше за щастие? Може пък и да можех да измисля нещо… Кого ли заблуждавам? Нищо нямаше да измисля.
Във всеки случай, цялото напрежение, което ми се беше събрало, се стовари върху ми на влизане в Залата на Малката сила.
Спрях нерешително.
— Да вървим — побутна ме Чез. — Ако трябва, ние ще те прикрием.
Чудя се как смяташе да ме прикрие…
В залата се беше събрала цялата ни група. С Чез се промъкнахме до нашите хора.
— Къде бяхте толкова време? — поинтересува се Невил. — Шинс вече беше тук и с изключително щастлива физиономия обяви, че днес ще имаме особен урок. После отиде за някаква комисия. А вие се шляете неизвестно къде…
С Чез и Алиса се спогледахме съучастнически. За другите не знам, но този урок нямаше как да го пропусна. Имах странното усещане, че без моята персона той нямаше да започне.
— Ти отиде ли вчера, където трябваше? — пошепна ми Алиса.
— Не — отговорих й аз шепнешком.
— Ти да не би да откачи?! — с всичка сила викна тя.
Всички ученици се обърнаха към нас.
— Какво зяпате? — изръмжа Алиса и на лицето й отново се появи маската на безразличието.
Шинс, както винаги, закъсня с десет минути, но когато дойде, не беше сам. С него дойдоха двама Майстори с червени ливреи.
— Така… — каза Шинс. — Днес е особен ден. След два месеца обучение, ще отсеем, така да се каже, излишните — тук той погледна изразително към мен — елементи.
— Започна се — прошепна ми Чез.
— Днес ще проведем серия от двубои и ще установим кой от вас е най-слабото звено на групата.
Много странно, това вече бях го чувал.
Комисията, която се състоеше от двама Майстори, седна в двата края на площадката за двубои в две удобни кресла, които кой знае откъде се взеха. Много добре помня, че тук, освен адски неудобните пейки, друго нямаше.
— Сега ще теглим жребий, за да определим двойките, които ще се бият — обяви Шинс. — Жребият ще е според поредните номера от дневника.
Трябва ли да казвам, че моят номер е тринайсети? Мисля, че не.
След жребия започнаха двубоите. Имаше време, докато дойде моят ред и можех да поразмишлявам над схемата, която ми даде момчето от въздушния факултет (ами, ако сработи?) и да погледам битките на моите съкурсници.
Няма да разказвам как завършиха битките си Чез, Алиса и Невил. Само ще спомена стила на Наив. Този, който имаше щастието да попадне под един енергиен купол с него, можеше да се надява единствено на това енергийният купол да поеме по-голямата част от енергията на огненото кълбо, а върху му да се стовари по-малката.
И така как водеше Наив битката си?… Много просто. Хвърляше по противника си едно огнено кълбо, в краен случай — две. Да се опитваш да се измъкнеш от тях беше съвсем безполезно, затова почти никой (всъщност, абсолютно никой) не се съгласяваше да се бие с нашето „огнено момче“. В случая всичко се реши от жребия.
За мое голямо удоволствие, срещу Наив трябваше да застане Триз. Да го кажа направо — моето злорадство беше безгранично!
— Пак ли ще губим? — не пропуснах да го подкача.