Триз погледна мрачно към мен, но реши да се въздържи от отговор.
— Залагам на Наив — пошепна ми Чез.
Естествено.
Момчетата сложиха качулките, енергийният купол се отвори и Наив моментално пусна знаменития си фаербол (той всъщност нищо друго, освен това не умееше). Единственото, което Триз успя да направи, беше щит, след което сложи ръце пред лицето си… а може би е успял да си прочете молитвата…
Огнената топка проби щита, намали размера си четири пъти и се удари в гърдите на Триз. Ударът на фаербола, който беше с размери половин метър в диаметър, запрати Триз в енергийната стена. Наблюдаващата страна, както обикновено, не предприе никаква защита. Чудо голямо, че някакъв ученик получил травма! Ще го излекуват за нула време, тъкмо занапред ще бъде по-внимателен.
Трябва да призная, че Триз беше първият, който успя така ефективно да се защити от кълбото на Наив. Другите си патеха сериозно. Триз може и да е глупак, но от него щеше да излезе добър Майстор.
Занесоха го в здравния пункт и аз за пореден път проклех тази нечовешка система. За какво им бяха всичките тези травми?! Толкова ли не можеха да измислят нещо по-добро, освен тези огнезащитни и водоустойчиви ливреи, та да намалят травматизма? Какво им пречеше да поставят поне един малък щит?! То се виждаше, че губи.
Може да се каже, че на Триз му провървя — лицето му почти не беше засегнато. Огненото кълбо го удари в гърдите и той успя да се закрие с ръце. Ще се отърве с леко мозъчно сътресение и с няколко счупени ребра — работа, която друидите щяха да свършат за двайсетина минути.
След жребия (съмнявам се, че някой би го признал за честен) ми се падна да се бия с най-силния ученик след Наив. Силата, както знаете, не е всичко. Но сила плюс умение, това вече е нещо. Стил притежаваше и двете качества. Освен това, той не беше лош човек, беше ведър и усмихнат. Той беше този, който дойде първия ден с незавързана и незакопчана ливрея. Там, където се мяркаше плешивата му глава, винаги звучеше смях. От такъв човек не ти е жал дори да паднеш.
— Успех — стисна ръката ми Стил. — Нека победи… по-добрият.
Колко елегантно избягна израза „по-силният“! Нищо, че всички във факултета знаеха, че съм най-слабият. Не, този човек, определено ми харесва.
Но преди началото на двубоя трябваше да направя още нещо.
Приближих се към Шинс и с най-невинната физиономия, на която бях способен, го попитах:
— Извинете, дали бихте могли да погледнете моите изчисления за заклинанията?
С тези думи му подадох листчето със схемата на моето огнено змийче. Нека го погледне, та да схване, че всичко сам съм измислил.
И без да чакам отговора на дебеланкото, тръгнах към мястото за двубои.
Тъкмо застанах на мястото си и си сложих качулката, и над нас се разтвори енергийният купол. Не мина и секунда и Стил пусна към мен едно пробно кълбо.
В отговор аз пуснах моето змийче. Както се очакваше, когато се срещнаха, фаерболът експлодира. Всички бяха запомнили урока на Шинс.
Стил виновно разпери ръце — извинявай значи, но няма как.
Ясно беше, че сега ще сътвори омразната ми „огнена птица“. Но аз теоретично бях подготвен за това. В главата ми се въртеше леко променената схема, която в кухнята ми беше дало момчето от въздушния факултет. Щеше ли да проработи?
Мислено възстанових схемата, протегнах ръце и… нищо не произлезе. Никакъв „въздушен щит“, както твърдеше Лот, не се появи. Най-вероятно не биваше да внасям корекции. Вече се бях примирил със загубата, когато „огнената птица“ се опря в някаква невидима преграда на метър от мен и… изчезна.
Разбира се, Стил много се огорчи. След секунда, към мен полетяха две „огнени птици“. Да възпроизведа за втори път това заклинание, а и което и да било друго, беше невъзможно — бях изцеден до капка.
Затова стиснах очи, закрих с ръце лицето си и се приготвих за удара.
Удар не последва. Почаках още малко и боязливо отворих очи. Към мен не летяха никакви огнени птици, в пространството наоколо — също.
Изопнатото от изненада лице на Стил красноречиво говореше, че силовата преграда, която бях поставил, все още действаше.
Той се почеса по бръснатата глава и направи три „пеперудки“. Едва се удържах да не се завра в най-отдалечения ъгъл (макар че откъде ъгъл в кръглия купол) на полето.
Този път дори не понечих да закривам лицето си. Ако защитното поле не работеше и ме уцелеха три „пеперуди“, нямаше как да се спася, а ако работеше, значи нямаше никакъв смисъл да се крия. Затова реших да посрещна опасността с високо вдигната глава, само с леко нахлупена над очите ми качулка.
За моя радост, трите змийчета изчезнаха на няколко метра от мен, леко просветвайки. Добре, че внесох някоя и друга поправка в схемите, иначе друг път щяха да издържат толкова попадения.