— Тук бъркаш — намеси се Невил. — Легендите не се появяват току-така. Във всяка приказка, освен приказното, има и много истина.
— Не чета приказки — раздразнено изрекох.
Какво са се лепнали за мен?!
— Искаш да кажеш, че не си чел легендата за „даровете на Стария дракон“?! — учуди се Невил.
— Не съм и не ми трябва! — ядосано отвърнах. — Приказките са за децата. За възрастните са историческите хроники.
— Чез — Алиса се обърна към него. — Трябвало е да се погрижиш за културното развитие на приятеля си.
Какво?! Тя за недоразвит ли ме има?! Защото не съм чел приказки?! Имах много по-високо мнение за нея.
— Виновен — съгласи се Чез и делово добави: — Веднага ли да му разкажа легендата или когато го сложа да спи?
— Не, мисля, че тази вечер аз ще му разкажа приказка за лека нощ — усмихна се Алиса.
Сигурно ми се е сторило!
— Ами, тогава да не ви пречим — светкавично реагира Чез. — Ние с братята можем веднага да се преместим в моята стая…
— Няма нужда, няма да ми пречиш — усмихна се Алиса. — И така, Зак, съгласен ли си да ти разкажа приказка?
Тя ме погледна лукаво в очите.
Искаше ми се да й кажа, че съм готов да слушам каквото и да е, стига да чувам нейния глас, но не знам защо, се ограничих само с едно кимване.
— Чудесно! — Алиса се настани удобно на леглото ми. — Моля, изгасете осветлението и оставете само малкия фаербол да свети.
Момчетата послушно изпълниха необходимите действия и насядаха около Алиса, а аз предварително вече се бях настанил до нея. Тук трябва да отбележа, че никой друг не умее да разказва приказки като вампирите. Имат идеална памет…
— Много от вас са чували за времената, когато магьосниците са били преследвани. Но не всеки знае коя точно е причината за гоненията. Разказите за „злите магьосници“ са пълни с такива подробности, че кръвта в жилите дори на най-възрастните и опитни вампири изстива. Само че най-често тези разкази са силно преувеличени.
— Сигурно онези магьосници са били нежни души — подхвърли Чез.
— Мълчи! — сопна му се Невил.
— Преди всичко, магьосниците не са били чак толкова лоши, във всеки случай, не са били по-лоши от хората — продължи Алиса. — Просто, в онези времена магията се е подчинявала на съвсем други закони. По-точно, нямало е точни правила. Тоест, не винаги магьосникът е знаел какво ще се случи след неговото заклинание. Да речем, че магьосникът е искал да сътвори дърво и е произнасял заклинанието си. Дървото се е появявало, но никой не е знаел какви свойства притежава. Могло е да бъде хищно или отровно или обратното — полезно и плодоносно. Било е много трудно да се предположи какво ще последва, когато заклинанието бъде произнесено, затова тогава заниманията с магия са били нещо като теория на вероятностите. Ще стане — няма да стане. Няма нужда да споменавам, че околните са си патили повече от магиите, отколкото самите магьосници. С течение на времето, магьосниците, ако са оживявали, са натрупвали известен обем от заклинания и са се отказвали от опасните опити. Бедата обаче идвала оттам, че те по никакъв начин не желаели да споделят своя събиран с толкова труд опит с останалите представители на професията си. Неохотно приемали и ученици, тъй като учениците също е трябвало да преминават през този пълен с проби и грешки път. Много често краят бил плачевен.
Хората наоколо бързо разбрали, че да се живее в близост до практикуващ магьосник изобщо не е безопасно и започнали да ги прогонват от земите си. Не всички магьосници били толкова благородни и сговорчиви, че да напуснат родните си места, затова все по-чести ставали сблъсъците, в които много магьосници си позволявали да използват разрушителни магии…
За няколкостотин години отношението към тях толкова се влошило, че всички магьосници били изпратени в изгнание. Били издирвани, залавяни и прогонвани, а много често и убивани. Разказва се, че точно по това време е възникнал Орденът на Инквизицията в Шахтерския халифат и че тъкмо Инквизиторите са постигнали съвършенство в преследването и избиването на магьосници.
Магията била забранена. Всички, които се опитвали да се занимават с нея, били принудени да напускат селата и градовете и да се заселват в горите, откъдето също били изгонвани от друидите, или в планините, където изчезвали безследно, най-вероятно завършвайки магьосническата си кариера в стомаха на някой дракон.
Силните вълнения били причината царство Миир много бързо да завладее земите на съседите си. Понякога селищата доброволно се присъединявали към царството, тъй като всички знаели за силата на вампирите и тяхната способност да противостоят на магиите. Никой никога не наричал „магия“ способностите на вампирите. Може би, защото вампирите използвали тези способности, за да овладяват до съвършенство собствените си тела и дух, а магьосниците само правели пакости. И станало обичайно вампирите да организират потери и да ловят магьосници. Струва си да се отбележи, че вампирите смятали хората за домашни животни — те също от време на време се нуждаели от охрана.