Фаерболът веднага угасна.
— Тогава, ще ви помогна, ако не възразявате — рече вампирът. — Току-виж сте се наранили.
В стаята от само себе си се включи осветлението.
Оказа се, че познавам този вампир. Бих го познал само по гласа, но страхът ме беше сковал така, че изобщо не ми беше до това. Пред мен седеше в едно кресло (в моята стая нямаше такива неща, той и кресло ли влачеше със себе си?!) Велхеор. Честно казано, така и не ми стана ясно какво правеше в Академията, но че беше приятел на Ромиус (доколкото вампирите изобщо могат да бъдат приятели) бях почти сигурен. Значи, по принцип, нищо не би трябвало да ме заплашва. Макар че никой не може да знае какво се върти в главата на един вампир.
— Какво ви води тук? — вече по-уверено попитах аз.
— Единствено любопитството — отговори вампирът.
Бих го нарекъл „изключително любопитство“, присъщо единствено на вампирите.
— Само, моля ви, по-кратко, защото утре, тоест вече днес, трябва да ставам рано.
— Зная — кимна Велхеор.
Знаел! Какво тогава търси тук по нощите?
Седнах на леглото и се приготвих за дълъг разговор.
— Е, как е? — попита вампирът.
— Нормално — учуден отвърнах аз.
Заради това ли беше долетял посред нощ? Не може да бъде!
— Ами, добре.
Велхеор стана и креслото изчезна.
— Ъ…
— Аз отлитам — рече вампирът и скочи през прозореца.
— Ама че работа! — измърморих аз и затворих прозореца.
Значи, не е лъжа, че всички вампири не са в ред. Нормален чо… вампир не се държи така. Може би… Със сигурност обаче Алиса не е такава, което не може да не ме радва. И изобщо, време е да си лягам.
Действие 6
Следващите две седмици просто физически не мога да опиша. Повече от половината време, през което бях буден (а това, между другото са осемдесет процента от общото време), прекарах като в мъгла. Уж разбирах всичко, което се случва, а сякаш наблюдавах нещата отстрани и нито можех да се зарадвам, нито да се натъжа.
Във всички неприятности и изпитания приятелите ми бяха до мен. С Чез работехме в столовата три пъти на ден, превръщайки се в същински зомбита, а Невил, по време на двубоите между факултетите, винаги ме покриваше със собственото си тяло. Дори нещо повече — всеки ден по някой от нашата петорка ми правеше компания в здравния пункт. Така беше, защото Шинс не само че не ослаби, ами усили натиска си върху нас. Да, именно върху нас. Сега цялата ни група стана негова мишена. Неведнъж ни минаваше през ум, че зловредният учител просто искаше нашата група да не доживее до състезанията. Лично мен, нервното напрежение ме докара дотам, че нощем сънувах как изгарям жив, как насреща ми се носят хиляди огнени кълбета, как ме гони „огнена птица“… въобще, нервният срив ме преследваше със страшна сила.
Откакто Алиса и Невил разбраха, че в моята стая е възможно без всякакъв риск да се правят магии, единствените ми свободни часове се превърнаха в продължение на нощните ми кошмари. Често ми се случваше да заспя под грохота на взривен фаербол или да се събудя от свистенето на „огнен смерч“. От многобройните експерименти стените на стаята ми се покриха с дебел слой сажди, което влошаваше положението и по никакъв начин не помагаше на моя кратък сън. Оставаше ми само надеждата, че скоро ще ни преподадат няколко подходящи заклинания от арсенала на водната сфера и това ще почисти малко моята бърлога. Сега за чистене нямахме нито сили, нито време. Тренировки, тренировки и пак тренировки. Кой твърдеше, че Върховните майстори могат да направят каквото си поискат с едно движение на ръката? Зад всичко това стояха толкова схеми на енергийни потоци… свят да ти се завие! На мен, със сигурност, вече ми се виеше свят. Докарах я дотам, че на вечерната медитация, без да се усетя, се бях вдигнал на няколко сантиметра над земята. Нямах намерение да го правя, а и не умеех, но се бях замислил и хоп!… Оттогава Чез само повтаряше, че летя на сън, значи пораствам. Завижда. Защото той самият още не може да лети.
Тъй че всичкото това време мина продуктивно, но изключително монотонно. Може да ми вярвате, повече нямам какво да ви разкажа.
— Още дълго ли смяташ да ни баламосваш?! — извика Чез.
— Какво?!