— Каква тъпотия! — недоволно изрече Алиса. — Дори в деня на състезанията да не ви освободят.
— Е, голяма работа — махнахме с ръце. — Човек на всичко привиква. Ще си отработим и веднага отиваме на съзтезанията.
Излязохме от стаята и се запътихме към телепортите. Удобно нещо е това — телепортът. Независимо на какъв принцип работи. Представям си каква мъка би било, ако трябва да лазим по стълбите от четиридесетия етаж до седемдесетия и обратно. И така по десет пъти на ден. Ужас!
— Да не закъснеете за състезанието — напътстваше ни вампирката, докато влизаше в своя телепорт.
— Аз бих закъснял — замислено каза Чез. — Но не искам да радвам хипотетичните си противници.
— След няколко часа, нашите хипотетични противници ще се превърнат в реални — напомних му аз.
— Още една причина да не искам да ги зарадвам.
Днес столовата беше по-пълна от всякога. Изглежда бяха решили да съберат тук всички курсове преди състезанието. Пред входа на столовата се сблъсках с позната двойка от последния курс на нашия факултет.
— Хей, друже — засмя се момчето. — Теб те познавам.
Как ли се казваше това момче? Забравил съм…
— Серж, закъсняваме — побутна го момичето, после погледна към мен. — А, ти ли си? Здравей, Зак!
Аха, Серж. Така се казваше. А момичето… Анна, мисля.
— Здравей — стиснах протегнатата ръка.
Чез изгледа познатите ми, после погледна към мен, махна с ръка… и изчезна към кухнята.
— Как върви учението?
— Нормално — казах аз. — Извинете ме, но закъснявам за сервирането на храната.
— Охо! Виждам, че вече си успял да се изявиш — забеляза Анна.
Направих кисела физиономия.
— Не се притеснявай. — Серж сложи ръка на рамото ми. — Всички сме минали през кухнята, това е нещо като посвещение.
— Ъхъ, посвещение в келнерския занаят — съгласих се аз.
— Е, хайде, надявам се пак да се видим — каза Анна. — Да не закъснеем за подготовката за състезанието.
— Там ще се видим — отвърнах радостно. — Ние сме в отбора на нашия факултет.
— Това вече си е цяло постижение — отбеляза Серж. — Успех.
— До скоро — кимнах аз.
— Ще викаме за вас — обеща Анна.
Когато влязох в кухнята, Чез вече беше облякъл бялата престилка и вдигаше един поднос.
— Какво си зяпнал? Хайде на работа!
В Главната зала се беше събрала почти цялата Академия. Така поне ми се стори. Разбира се, може и да грешах, тъй като нямах дори приблизителна представа в този момент (както и във всеки друг) колко души се намираха на територията на Академията.
Помня, че Залата на Средната сила беше пълна, когато там се събираше целият ни курс, но Главната зала беше десет пъти по-голяма. А тук, яйце да хвърлиш, щеше да уцели нечия глава. Веднага ставаше ясно колко бяха важни тези състезания — Майсторите, които присъстваха, бяха почти колкото учениците.
— Виж, там са нашите приятели — Чез ми посочи трима наши общи познати от факултета по водата.
— Виждам — кимнах аз. — Сигурно също ще участват в отборните състезания.
— Добре би било — мечтателно вдигна поглед към тавана Чез. — Така ще ги подпалим…
— Само те да не ни изстудят — охладих аз ентусиазма му.
Чез като никога реши да си премълчи. Изглежда и на него му се отразяваше напрежението преди състезанието.
На нас, между другото, ни провървя. Моето мнение е, че отборните състезания не са толкова сложни от психологическа гледна точка, колкото индивидуалните. Когато си в отбора, имаш приятел до себе си и си много по-уверен, отколкото когато стоиш лице в лице с противника си. Макар че самата битка е по-сложна, защото никога не знаеш кой от петимата срещу теб кога ще те атакува. В нашия отбор за защитата отговарям аз. Моят невидим щит досега си остава най-ефективното защитно заклинание в целия факултет. Ромиус веднъж ми каза под секрет, че схемата на моето заклинание е на нивото на трети курс. Самият той с лекота повтори моята плетеница и даже леко я подобри. А приятелите ми не успяха да повторят и половината от схемата — казаха, че за тях енергийните потоци били твърде фини. Толкова тънки енергийни нишки само аз можех да сплитам. Така че нас петимата ни пазеха моят щит и моите змийчета, които пукаха не само фаерболите, но и простите заклинания от другите сфери като „въздушния юмрук“, „зеления шип“ и „ледената стрела“.
Разбира се, нашата ударна сила беше Наив, като с него работеше и брат му, а Чез и Алиса бяха тези, които отвличаха вниманието на съперника, тъй като бяха най-бързи, най-ловки и най-издръжливи. По принцип, тази тактика би трябвало да изберат и другите школи, но дали беше така, тепърва предстоеше да разберем.