Страхувайки се, да не ме халосат по главата от въздуха, започнах да се мятам и се хванах за противника си с намерението да го използвам като жив щит. Той някак подозрително не се съпротивляваше. Продължавах да се държа за него и го загледах по-внимателно. А! Та той е в безсъзнание! Сигурно яко се беше фраснал в леда. Резултат — един на един.
Паниката благоволи да ме пусне от яките си лапи и мозъкът ми си върна способността да предвижда евентуалното развитие на ситуацията.
По всичко изглеждаше, че е време да се измъквам изпод противника си. Едно е да използваш някого за прикритие по време на битката, съвсем друго — да се криеш под човек, който е в безсъзнание. Това е недопустимо и подло…
Издигнах над себе си „стена“ (за това ми бяха останали някакви сили) и полека се освободих от тялото на момчето.
Бях благодарен на своята съобразителност, защото стената, която бях направил, тутакси потрепери от удара на един „въздушен юмрук“. По-точно, потрепери пространството под нея — стената би издържала много повече. Нека съперникът ми изгуби още малко сили, опитвайки се да пробие дупка. През това време аз ще му подготвя малка изненада…
Знаех, че за нещо голямо няма да ми стигнат силите, все пак временната загуба на съзнание напомняше за себе си. За нещо средно голямо също нямаше да имам сили. Но за нещо мъничко и подличко… какво си мислите… общуването с вампирката да не е напразна загуба на време?
— Подпали го! — викнах аз за всеки случай, изпълзявайки изпод „стената“.
Тутакси към мен полетя един „въздушен юмрук“, но успях да се измъкна от него без проблеми. Дойде моят ред да атакувам. Единственото нещо, за което ми бяха останали сили, беше един малък фаербол, който противникът ми би елиминирал с лекота… ако притежаваше железни нерви. Защото миг преди това бях пуснал едно огнено змийче, което разруши „стъпалото“, където на височина от пет метра беше стъпил „въздушникът“.
И тогава той полетя към фаербола. Някъде по средата на пътя те се срещнаха… а ефектът беше неописуем! Този беше дотук…
Днес ни откараха в един необичаен здравен пункт. Преди всичко, той се намираше до Главната зала. Вероятно за всеки случай. Там имаше много място, само в нашата стая имаше поне двадесет легла! За сравнение — в „огнения“ здравен пункт имаше само три стаички с по две легла.
Само белият цвят на стените беше един и същ…
В болничната стая бяхме дванадесет души: всички от Въздушния, които участваха в отборното състезание, ние и още две момчета, в които скоро разпознахме нашия Стил и момчето от Водния, което беше спечелило двубоя.
Може да изглежда странно, но атмосферата беше много приятелска, никой не се сърдеше, никой не се караше… напротив, всички обсъждахме подробностите от двубоя и нетърпеливо се прекъсвахме. От време на време избухваше весел смях.
— Ама как ви треснах с „вълната“! Готвих се дълго за този момент, капка енергия не съм похабил.
— Да, много качествено ни подреди — съгласи се Невил. — По едно време ми изкара въздуха.
Само Алиса, както винаги, подозрително мълчеше. И колегата от Водния беше притихнал в ъгъла. Него никой не го закачаше.
— Алиса как си? — попитах аз и за секунда се откъснах от разговора.
— Прекрасно — хладно отвърна вампирката.
— Нещо случило ли се е? — изненадах се аз.
Мислех си, че общо-взето сме се помирили. Във всеки случай, тя досега не беше се дразнила така открито от мен. Да не би пак да съм направил нещо не както трябва?
— Ние с Невил положихме толкова усилия, толкова дълго се упражнявахме, а ти сам победи и тримата! Не е честно! — с неочаквана злоба просъска Алиса.
Добре де, какво да направя? Да преиграя всичко отначало ли? А дори и да можех, ако бяхме загубили, по-добре ли щеше да е?
Естествено, нищо от това не изрекох на глас.
— Я стига! — опитах се да успокоя вампирката. — Чиста случайност беше! Просто ми провървя.
— Знам, че просто ти провървя — омекна Алиса, — но ме е яд. Излиза, че колкото и старание и труд да положиш, всичко се решава от случайността и не зависи от уменията ти.
Тук Алиса прекали. Ако не бяха ежедневните и ежечасни тренировки, нямаше да издържим и една минута. А в случая, както разказват очевидците, битката е траяла около десет минути. За начинаещи, това е много време. Затова сега на всички ни се налага да се възстановяваме под денонощния контрол на… именно, на неговия контрол.
В стаята, без да бърза, влезе белокос възрастен човек. Най-типичният друид от всички, които някога бях виждал. Признавам си, този беше първият, когото виждах в живота си. Но е толкова типичен…