— Как е младежта? — попита друидът. — Ще се лекуваме ли?
— Ще се лекуваме — съгласихме се ние.
Той се доближи до „водния“ и прекара ръка над него.
— Мина ли замайването?
— Мина — кимна „водният“.
— Полежи тогава още десетина минути и после върви в Главната зала. След малко там започва втората отборна битка. Доколкото разбирам — друидът се усмихна в брадата си, — добре е ти да не закъсняваш за нея.
След като прегледа „водния“, друидът премести поглед върху нас.
— Вие засега лежете и си почивайте. Имате на разположение още цял час.
— А може ли да тръгнем по-рано? — поинтересува се един от „въздушниците“.
— Вие може — кимна на „въздушниците“ друидът. — А вие — той погледна към нас. — Вие ще лежите до началото на последния двубой. Почивайте си, докато можете.
В действителност, нищо друго не ни оставаше. Нито един от участниците в битката нямаше сериозни травми. Само драскотини и синини. Просто да не повярваш! Наблюдаващите ни пазеха като собствени деца. В момента, в който някой от нас трябваше да понесе твърде мощен удар, Майсторите, които бяха Наблюдаваща страна, на секундата пресмятаха евентуалния риск и ако беше твърде висок, поставяха защита, която поглъщаше почти целия удар. Остатъкът от удара не беше опасен, той само даваше откат, а участниците губеха съзнание заради въздействието на Наблюдаващите. Биваха елиминирани просто за да не пречат на останалите да завършат битката. Чудно защо по време на тренировъчните двубои Наблюдаващите не се стараеха толкова? Ако се стараеха, нямаше да прекарвам толкова време в здравния пункт и да лекувам травми.
Сега обаче благодарение на добрата защита на Наблюдаващата страна, това, което единствено трябваше да правим тук, беше да възстановяваме силите си. Трябва да отбележа, че заклинанията, които друидите бяха направили на всяко отделно легло, действаха безотказно. В момента се чувствах по-добре от когато и да било през тези два месеца, които бяха минали. Усещах, че след час ще мога дори сам да се изправя пред целия отбор на „водните“.
Друидът излезе, без да бърза, така, както беше влязъл. След него остана да се носи лек аромат на свеж горски въздух. Интересно! Къде беше успял да намери гора в кулата, висока осемдесет и осем етажа?
— За пръв път виждам друид — възхитено изрече Алиса.
— Наивно вампирско момиче — усмихна се от съседното легло Чез.
Алиса възвърна на мига отчужденото си изражение и разбрах, че сега е безполезно да я заговарям.
Оставаше ми само да изгледам „благодарно“ Чез, но той не забеляза погледа ми.
През това време „водният“ тихо си събра нещата и напусна болничната стая. Мисля, че освен мен, никой не забеляза маневрата му. Това момче не ми се стори чак такъв изрод като до болка познатата тройка. Затова аз лично бих му пожелал успех. И изобщо, би било хубаво да победят „водните“. Ще ми бъде приятно да пусна в лицето на русолявия Ланс няколко фаербола.
След малко си тръгнаха и „водните“, които не искаха да пропускат двубоя между „земята“ и „водата“. Стил тръгна с тях, той и без това беше силно огорчен, че пропусна нашия двубой.
Ние продължихме още малко да обсъждаме миналата битка, а след това нахвърляхме идеи за бъдещия сблъсък с „въздушните“.
— Момчета! — изведнъж завика Наив, колкото му глас държи. — Хайде набързо да изтичаме до столовата!
— Какво?! — всички останахме като треснати.
— Защо не, вече, ако искате да знаете, е време за обяд.
— Съмнявам се столовата да е отворена — усмихна се Невил. — Целият персонал се намира в момента в Главната зала. Тъй че ще трябва да почакаш до довечера.
Наив се нацупи и замълча, но само след секунда лицето му се озари.
— Сетих се! Имам нещичко, което съм отделил за зор заман. Няколко ябълки, круши, домати, зеленила…
Всички се облещихме от учудване. На това „нещичко“ ли му викат?!
— Разбрахме, че си скътал съвсем малко „нещичко“ — прекъсна Чез мечтите Наив. — Но наистина ли не можеш да почакаш до вечерята?
— Не мога!
— Дракон те взел! — въздъхна Невил. — Ще дойда с теб.
— Тогава да вървим всички — не се съгласи Чез. — Току-виж някой пак се загубил точно преди двубоя.
Алиса се направи, че не забелязва изразителния поглед, който й хвърли моят най-добър приятел.
— Ста-ани! — изрева Чез и хвърли една възглавница по Невил.
Той се извърна и възглавницата уцели Наив.
— Ама какво? — обидено изхленчи Наив. — Хайде по-бързо да отиваме на обяд. Че то докато обядваме, докато храната се смели…
В следващия миг го тупнаха три точно прицелени възглавници.
Облякохме се набързо — връзките на ливреята ги завързвахме вече само за една-две минути. Опит, все пак…