Едва се сдържа да не изкрещи.
Хоузи все още се удържаше на гърба на коня и го прикрепяше, а краката му сякаш не бяха усетили никакво напрежение.
— Побързай, Иън Силвърстайн, побързай.
— Това… това просто не става, не мога да се задържам — каза Иън. — Трябва да опитаме друго.
Беше прекъснат от вълчи вой, който вече звучеше не толкова далечен, както преди и Иън се прокле, че е пълен идиот, пое протегнатата ръка на Хоузи и отново се намести на гърба на Среброчел.
— Добре, Среброчел — каза Иън. — Хайде да действаме!
Този път конят затича в тръс веднага, което можеше да изхвърли Иън от гърба му, но той кой знае как успя да се задържи, въпреки че задникът му откачаше от гърба на животното и това ставаше все по-силно и по-силно, докато конят увеличаваше скоростта.
И тогава се случи нещо странно. Клопането и тракането на копитата му се превърна в монотонно ктроп-ктроп-ктроп, а стихийният вятър извикваше сълзи дори и при затворени очи, но поне на гърба на коня, Иън успяваше спокойно да се задържи. Бедрата и задникът му бяха натъртени, но въпреки това той усещаше твърдите мускули под дебелата кожа, но всичко се случваше толкова бързо, така ритмично, че му се стори, че е яхнал железен локомотив, не кон.
Отвори едното си око и през просълзените от вятъра очи той видя как се вие черният път, осветен единствено от монетата в протегнатата ръка на Хоузи.
Той стисна отново очи и се замоли нощта да свърши по-бързо.
Глава 17
Ловци
Възможно е да се задържиш неподвижен за толкова време, колкото се налага, но не и ако това се повтаря ден след ден. Арни Селмо си позволяваше по пет минути на час, за да се протегне… и да похапне, ако се налагаше. Орфи пък използваше петте си минути на всеки половин час.
Когато втората стрелка на часовника наближи дванайсет, Арни се отпусна на стола. Пушката му остана прехвърлена на облегалките за ръце, докато той се топлеше с чаша кафе и сандвич с печено говеждо. Малко по-късно, когато Дейви Хансен и онзи идиот, малкият Котън, щяха да ги сменят с Орфи, той смяташе да подслади кафето с глътка от сребърната бутилка в джоба на ризата, но засега чистото кафе и сандвичът щяха да са му достатъчни.
Трябва да се възползваш от най-доброто, с което разполагаш за момента. В семейството му винаги бе така.
Дядо му Хансен бе живял в Нортфийлд, Минесота. В годината, когато бандите на Джеймс и Иангър бяха пристигнали, за да тормозят богаташите и да ограбят банките им, дядо Хансен бе помогнал да погребат някои от гаднярите, а един той бе застрелял сам с пушката, с която гърмеше по катериците.
Беше го уцелил в гърба.
Беше се прицелил иззад едно дърво.
Беше стрелял два пъти.
Всеки път, когато разказваше тази история, дядо Хансен я завършваше със сумтене.
— Да не би аз да съм го карал да ми идва в града? — все повтаряше той.
Справяш се с това, което имаш подръка.
Също като пушките „Бар“ и „Гаранд“, увити в намаслени парчета плат, поставени на земята до него. Арни предпочиташе да използва гаранда вместо тежка артилерия, докато барът можеше да остане за резерва или пък да я даде на Орфи, но това нямаше смисъл.
Неговата ръка бе по-стегната, а пък барът бе съвсем истински, напълно автоматично оръжие, и разрешителното на Орфи му даваше законно право да я използва, въпреки че Арни пет пари не даваше за законните положения, при това пушката изстрелваше двайсетте патрона в пълнителя си за по-кратко, отколкото човек ще пръдне. А и барът бе зареден със сребърните куршуми на Торсен, но Арни се бе запасил с още шест пълнителя сребро, пуснати в торбата с мунициите на метър от стола.
На върколаците може и да не им действаше металът, но Тори бе оставил няколко трупа, които красноречиво разкриваха какво може среброто.
Добро момче.
Просто трябваше да се намери подходящият инструмент за съответната работа. Също както едно време. Щом проклетите танкове им дойдоха на помощ, въпреки че те обикновено бяха някъде другаде, когато имаше нужда от тях, успяха на часа да отблъснат жълтурите. Но за да могат танкове да отблъснат пехота, имаше нужда от шрапнели, а не от автоматичната стрелба, на която разчитаха.
Но това бе преди много години, на много километри оттук. Най-добре да се съсредоточи над момента, а барът си бе добър избор на оръжие.