Разбира се, ако Арни не бе подпрял стола на нещо толкова стабилно като дънера на бряста, където се облягаше в момента, откатът можеше да го изтласка от стола. Но той се бе сетил и всичко бе наред.
Настани се удобно в наблюдателницата си. Това бе тайната на лова, да си избереш място и да чакаш. Сърните лесно ще надбягат един ловец, тръгнал пеша; могат да се скрият в толкова рехави храсти, където не би си помислил, че ще успееш да сбуташ и човката на кълвач. Мармотът пък ще изчезне като дим в дупката си и при най-незначителното движение. Дори заекът може да прескочи от едно невероятно скривалище до друго, преди още да си усетил.
Значи тайната е просто да не си тук.
Ако си седиш неподвижно, без да мърдаш, без да трепваш, без да се оригваш и да пръдваш, значи те няма. Шубраците, струпани около мястото, където седеше Арни, не бяха най-доброто скривалище, но Арни не бе облечен в ловджийски дрехи, а в едно старо кафяво вълнено палто, върху ризата и панталоните в цвят каки.
Седеше си там, а всъщност го нямаше и си мислеше за всичко и за нищо, докато накрая чу зад себе си звук, пропукване на клонки.
— Арни?
— Да — отвърна той и спусна предпазителя на пушката, преди да се изправи. След това разтри кръста си. Болеше го, но докато повърви до колата, ще се поразкърши и ще се почувства по-добре.
Издърпа сребърното шише от джоба на ризата и отпи дълга глътка, а уискито си разля на огнена ивица от гърлото, чак до стомаха. Достатъчно, за да го накара да живне.
Дейви Ларсен се бе облякъл в старите си военни дрехи в защитен цвят, както обикновено, и както обикновено бе наметнал зеленикавото си яке, останало от времето в армията. Остави плика с обяда си до стола, взе бара с кимване, без да каже и дума, добро момче, провери пълнителя с опитна ръка и се настани на стола, без да каже и дума, вече готов да се превърне в невидимо нетрепващо присъствие още преди Арни да е поел по пътеката.
Стига за днес, реши Арни. Време е за малко сън, а защо ли да не си сготви нещо за вечеря, преди отново да се върне на смяна. Тръгна по пътеката към мястото, където старият шевролет на Орфи бе паркиран отстрани на пътя, кимна кратко на онзи идиот, малкия Котън, който вече се бе насочил към мястото, след това отвори вратата и се настани в седалката до шофьора.
След около десет минути Орфи се запрепъва по пътеката, като леко разтърсваше десния си крак. Отвори вратата и се тръшна зад волана.
— Майната му, момче — каза Орфи и пое бутилката от Арни, за да отпие. — Хич дори не става по-лесно.
Арни сви рамене, както правеше всеки ден.
— Няма и да стане. Просто се налага да сме тук.
Орфи потри наболата си брада, а след това протегна ръка, завъртя ключа и изруга приглушено, когато моторът се задави на три пъти, преди да запали.
— Мислиш ли, че може да е утре? — попита той както всеки ден.
Арни поклати глава.
— Не знам. А и все ми е тая. Вероятността е едно на три да стане в нашата смяна. Само да стане, иначе ми е все тая.
Орфи се изкикоти, докато даваше на заден по пътя, с едната ръка прехвърлена през облегалката, за да има добра опора.
— Значи няма голяма вероятност да е при нас.
Арни поклати глава.
— Какво значение има, то само да стане. — Отпи нова глътка уиски. — Искам да ги пипна тези кученца. — Бяха убили Уле Хонистед и въпреки че Арни и Уле невинаги се разбираха кой знае колко добре, Уле му беше съсед, а никой не може да си позволи да избива съседите на Арни.
Отпи отново.
— Да си ходим. Искам да се изкъпя и да поспя.
Беше хубаво отново да имаш причина да живееш.
Глава 18
Скрити проходи
С някои страни от живота във Фалиас Тори нямаше никакъв проблем да свикне, или поне така си мислеше, докато се връщаше в стаята си, след като си бе взел душ. Дебелата кърпа, увита на кръста му, бе единствената дреха, която го покриваше.
Сега, като имаше слуги, които да се грижат за дрехите му, всичко бе значително по-лесно.
Взе бяла туника и я облече през главата.
Повечето от нещата, които носеха със себе си, бяха оставени в стаята на Тори, доста удобна килийка, осветена от два фенера, единият монтиран на нивото на главата му, направо в стената.
Облече се бързо, но не сложи късата наметка и колана за меча, защото нямаше нужда да е с тях още отсега. Седна на твърдия тънък матрак. Леглото не бе нищо повече от един чаршаф, увит около одеяло, прикачено с кожени ремъци към дървена рамка. Започна да рови из нещата си, за да прецени дали би могъл да използва нещо.