Пистолетът бе изчезнал, естествено, както и немският ловджийски нож. Защо обаче му бяха позволили да задържи меча, след като не разрешаваха камата да остане в него? Ами да, разбира се, колкото и опасен да бе мечът, нямаше как да остане скрит.
Тогава защо му оставиха швейцарския военен нож? Е, поне за Тори това не беше кой знае какво оръжие, но…
Той сви рамене. Поне не му бяха отмъкнали част от нещата от раницата, които щяха да са достатъчно при евентуално бягство, достатъчно, за да го организира. Налагаше се да направи нещо. Все някой трябваше да го направи.
Извади аптечката и огледа малките шишенца демерол, морфин и вистарил. Да, спокойно може да ги използва, за да остави някой в безсъзнание, но това ще му отнеме безценни минути, само минути, ако наркотиците действаха в Тир На Ног, а той не бе никак склонен да пробва теорията си.
Най-добре да има готовност, просто така, за всеки случай. Отвори един презерватив и постави вътре няколко кибрита, добави малко суха слама от пълнежа на матрака, а след това го наду съвсем малко, колкото да се получи въздушна възглавница, която да предпази латекса от острите краища на сламата, а след това го върза.
Презервативите се оказаха удивително полезни неща.
В едната каменна стена бе вградено бюро. Изключително стари, тежки дъбови чекмеджета се плъзгаха безшумно в нишите, поставени на скрити релси. Тори отвори няколко, докато в едно видя празни листа, извади един и го сложи на леглото.
Постави все още запечатаната храна и малкото пакетче за запалване на огън в средата, отвори чифт къси чорапи и с единия уви презерватива, а след това постави отгоре още един чифт ризи и панталони, покри купчинката с покривката и отгоре постави швейцарския нож. Овърза всичко с риболовна корда, така че се получи квадратен пакет, който спокойно можеше да носи.
Някои от нещата остави. Например сгъваемия нож на специалните части. Както и всички комбинирани оръжия, които чичо Хоузи толкова много обичаше.
Най-добре бяха заредени с инструменти. Сред тях имаше два ножа, отварачка за бутилки и консерви, цели четири тирбушона, трион със силно назъбено острие, пила, толкова здрава, че можеше да обере острите ъгли от метален лист и толкова ситна, че да премахне дори и най-малката бабунка по недовършено дърво. Може би най-доброто бе, че различните остриета можеха да се сменят и така чичо Хоузи бе успял да замени малкия нож, като най-голямата отвертка ставаше и за отваряне на скрити ключалки и на резета.
Тори задържа сгъваемия нож на специалните части в ръка. Затворен бе не по-голям от десет сантиметра, сравнително плосък и лесно можеше да бъде скрит.
Скрит. Той се усмихна.
Вкъщи, бюрото с чекмеджетата прикриваше един таен панел между стаята на Тори и стаята за гости. Ако се изтеглеше бюрото и се дръпнеше от стената, можеше да се приплъзне тънка жица в пролуката между боровите панели, която скриваше тайния път, но самият панел не се отваряше, защото резето не поддаваше, освен ако не бе подпряно с бюрото, което притискаше малка издатина на стената и пода, необходима, за да държи панела на място.
Тори отново погледна вграденото бюро. Стената бе груба, издялана, без да е довършена, с годините станала на дупки, сякаш хиляди каменоядни червеи небрежно я бяха гризали. На стената имаше едва забележима ямка, близо до мястото, където се свързваха най-горното чекмедже и стената, въпреки че тя отдавна бе запълнена с прах и други…
Ами! По гърба му премина тръпка.
Тори извади шперца, намести го както си знаеше и се опита да се освободи от това, което му пречеше. Усети как краят на извитата метална жица прихваща някакво резе, също както бе ставало стотици пъти у дома.
Той изви телта, дръпна и цял панел от стената се отвори безшумно на скрити панти.
Мили боже!
Нахлулият застоял въздух донесе със себе си мирис на влага и спарено, когато пред Тори зейна черен коридор.
Той поклати глава. Това не бе просто в стила на чичо Хоузи, неговата ръка бе оставила всичко тук. Дупката бе на същата височина като тази у дома, а скритата ключалка не само че работеше по същия начин, но и изпълнението й бе съвсем същото и усещането, когато се задействаше безпроблемно, очевидно, без да е смазвана безкрайно дълго време.