Тори коленичи на входа. Подът бе покрит с прах, но не много. Самият прах бе разстлан равномерно и не се виждаха следи. Изглежда, тук не бе минавал никой от много отдавна.
Отвън, в коридора, се чуха стъпки и той извади сгъваемия нож. Бутна бързо тайната врата, след това сгъна ножа и го подхвърли на леглото, сякаш изведнъж бе станал прекалено горещ и не можеше повече да го държи.
Някой почука.
— Тори? — Маги надникна през открехнатата врата.
— Влизай — отвърна той.
Боже, колко беше хубава. Слугите вестри бяха извили късата й коса назад и я бяха вдигнали с помощта на стотици малки шнолки, украсени с миниатюрни перлички. Роклята й, ушита от някаква небесносиня коприна, бе обточена в сребърно и черно, с дълбоко деколте и падаше чак до земята, като докосваше пода при всяко движение.
— Къде беше?
Тя се усмихна.
— Пих чай и поиграх каприз с момичетата — отвърна тя.
— Май бързо успя да се сприятелиш.
Тя сви рамене.
— Ами те доста се стараят, за да успеят да разберат къде точно попадам в социалната им стълбица. Победителката или ще застане до мен и ще се изкачи в обществото, ако се окаже, че положението ми е по-високо, или пък ще засрами останалите като се постарае да бъде първата, която ще ме заплюе, ако стоя по-ниско. Тоест, или ще бъде моя приятелка до гроб, или няма повече да ме познава.
— Чак… толкова?
— Ами и да, и не — сви устни Маги. — Искам да кажа, че технически, Ембърли и Герин стоят по-високо от Дортая, но пък и трите са от обикновени семейства, което ги поставя в по-неизгодно положение от Белиана, а нейният баща е майор, оженил се за обикновено момиче, и затова се налага сам да се справя с паричните въпроси, така че зависи… — тя спря. — Сложно е.
— Доста си разбрала само за два следобеда — отбеляза впечатлен той. В повечето от разказите, които Тори бе чувал, ставаше дума за политика и чест, а не за пари и обществено положение. Което означаваше…
— Всъщност аз съм доста умна за момиче.
— Нямах предвид това.
— Не, разбира се. Просто исках да чуя как изпадаш в неловко положение — усмихна се широко Маги. — Бранден дел Бранден се отби, за да изрази почитанията си.
— Нима?
— Да. Каза, че ще дойде да ни вземе тази вечер.
— Надявам се. Двамата с Ивар дел Хивал ще трябва да ни заведат. — Татко никак не искаше да ходи на този прием, но Тори го очакваше с нетърпение. Това бе случай да поизлезе и да научи малко повече за нещата, които ставаха. Откри обаче, че ревнува Маги, а тя се сприятеляваше толкова лесно, че…
Но пък от друга страна, тя не бе Ториан дел Ториан младши. Имаше си причини, поради които никой не го заговаряше.
Тя наклони глава на една страна.
— Май те налегнаха дълбоки мисли.
Той сви рамене.
— Не много. — Наложи си да се усмихне. — Между другото, изглеждаш страхотно.
Тя се усмихна.
— Доста по-добре, отколкото онази прашна мърлява дрипла, която дотътриха тук. — Тя се отпусна в ръцете му и го притисна силно.
Ами, защо пък не? Тя миришеше на лято и слънце и както му се стори, под роклята си нямаше нищо, а топлият й дъх го галеше по ухото.
— Би ли си свалил ръцете от дупето ми поне за малко? — прошепна тя. — Някой може да подслушва.
Тори поклати глава.
— Едва ли — каза той тихо. — Тайният проход не е бил използван доста дълго.
Тя направи физиономия.
— Таен проход ли?
Той вдигна пръст, за да й даде знак да мълчи, пристъпи към вратата и постоя притихнал край нея. Нищо.
Е, щом щеше да проявява недискретност…
Отвори сгъваемия нож, извади телта и отвори тайната врата.
Маги отвори уста, затвори я, после пак я отвори и пак я затвори.
— Кой… къде води?
Тори сви рамене и затвори тайния панел.
— Все някъде. Някъде. — Не. Знаеше много повече. — По всяка вероятност отвежда навсякъде. Този дворец ще се окаже прорязан от тайни проходи и пасажи, ама от много, като не всички се пресичат.
Не всички. Чичо Хоузи сигурно е предвидил няколко варианта на тайника под северозападния ъгъл на хола им, който си беше място, където да се крият хора или неща, като мястото не отвеждаше никъде, но тук едва ли бе така.
Това си беше изход, въпреки че къде отвеждаше бе загадка. Сигурно имаше още някоя врата, преди да се влее в основния пасаж, също както бе у дома с „нишата на свещеника“, която отвеждаше от голямата баня към ниския проход под терасата зад една фалшива стена.