Тори се намръщи.
— Тогава защо не е успял да избяга сам?
— Беше завързан. Въжетата му… те бях много специални, предназначени за друг, но можеха да задържат и бог, или поне някой с неговия… произход. — Татко поклати глава. — По-добре да не ви казвам повече. Заплахата е надвиснала…
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — отвърна татко с нисък безизразен глас, лишен от всякакви чувства, сякаш разказваше нещо, което не го засягаше или бе много далече от него, — че ако бях понечил да избягам, Бранден дел Бранден и Херолф щяха да ме овържат с червата на собствения ми син и аз нямаше да мога да се освободя, също като чичко Лисичко много отдавна.
Маги наклони глава на една страна.
— Да не би да твърдиш, че Хоузи е Локи? Лошият от норвежките саги? Наистина ли?
Татко поклати глава.
— Едва ли. — За момент стисна устни. — Той е по-стар от Аезир, също и от Ванир, а съществуват достатъчно доказателства, че Туата и Туарин са по-стари от тях, че са техни деди. Локи… Известно време си мислех, че Огненият Херцог е Локи, който кой знае как е успял да залови и убие Анегир дел Денегир и да заеме мястото му, но не е така.
— Сигурен ли си?
— И още как — отвърна татко. — Когато избягахме, успяхме да минем през таен вход към кабинета на Негово Топлейшество и го овързахме с… с това, което беше използвано да задържи Хоузи, а после го скрихме в едно тайно ковчежниче. — Той се усмихна. — Доста широко ковчежниче. Един аезирец или ванирец нямаше да успее да избяга така овързан. А пък и той се движи доста добре за някого с толкова тлъстини. Успя да се освободи достатъчно бързо и вдигна тревога, а ние с Орфиндел трябваше да бягаме по Проходи, които той помнеше само наполовина. — Той пое ръката на жена си в едрата си длан и я поднесе към устните си. — Не че съжалявам за станалото.
— А ние какво ще правим?
— Нищо. Поне за момента. Не можем да се опитаме да избягаме всички, понеже Негово Топлейшество е поставил стражи и издайнически знаци в пасажите, които са му известни и ще успеят да ги претърсят бързо веднага щом усетят, че ни няма. А аз не мога да тръгна сам и да ви изоставя — каза той. — Затова ще изчакаме. Поне за момента.
— Ама…
Тори бе прекъснат от високо почукване на външната врата.
— Това сигурно е Бранден дел Бранден и Ивар дел Хивал, които ще ни водят на приема — предположи татко и си нагласи колана с меча.
Пепелният площад, кръгъл площад с размерите на футболно игрище, покрит със старинен мрамор, червенееше под лъчите на залязващото слънце, опасан от всички страни от високи ясени. Листата им шумоляха при всеки полъх на вятъра, без да обръщат внимание на скрибуцането на квартета музиканти, седнали на перваза на един удивително притихнал фонтан в самия център на площада. Барабанчикът — инструментът му бе удължена медна тръба с тъмна мембрана — поддържаше сложен ритъм, който звучеше над удивително меките звуци на гайда, а мелодията се поддържаше от тумбеста лютня и някаква флейта с широк накрайник, който звучеше също като тромпет.
Мраморът бе полиран и блестеше, а отразените в него образи на наконтени лордове и обожаеми се обърнаха в мига, в който групата на Тори пристигна. В същия миг, сякаш опитваха стъпките на някакъв танц, повечето присъстващи се извърнаха.
Една двойка не се помръдна — висок слаб мъж с туника в сребърно и синьо, наметнат с необичайно семпла сива копринена наметка, подаде ръка на възпълна жена и пристъпи към мястото, където бе спрял татко. От едната му страна бе Ивар дел Хивал, от другата мама, Тори и Маги зад тях.
Бранден дел Бранден се поклони при пристигането им.
— Лорд Сенсевер дел Сенсевер — представи го той. — Пратеник на Вихрения Род в двора на Негово Топлейшество и очарователната обожаема Христа. Имам удоволствието да ви представя Изключителната Маги и Невероятната Карин. Познавате Ториан дел Ториан старши, а сега, ако ми позволите честта, бих искал да ви представя Ториан дел Ториан младши, един изключително… умел дуелист. — Усмивката му бе вълча.
— Ториан — каза лорд Сенсевер, пренебрегвайки Бранден дел Бранден и останалите, — мина много време. — Гласът му бе една октава по-висок, отколкото Тори очакваше, а гласните звучаха по един доста странен начин. Той потупа ефеса на меча си. — Виждам, че си заел стария си пост, а? — Лицето му бе издължено и скулесто, приятно, особено когато се усмихваше. Тори усети, че високият лорд му допада, а в същото време възневидя тлъстата лелка, увиснала на ръката му.