— Не обичам пистолети. — Дейви остави пушката си с нежелание и пое гаранда, махна предпазителя и изтегли цевта, въпреки че движението освободи един от патроните и той падна на земята. Отново спусна предпазителя, наведе се и вдигна патрона и отново го върна в цевта. — А и като имам това, пистолет няма да ми трябва. — Отново сви рамене. — Сигурно ще дойде някой от града. У мен ли искаш да остане?
— Да. Но от друга страна, не ми се ще да измръзнеш. — Тори остави сабята и ножницата върху багажника и си свали якето. Би трябвало да му стане на Дейви, нищо че щеше да му е малко хлабаво.
Наистина нямаше значение. Метна якето на Дейви, след това прехвърли ремъка на сабята през рамо и тръгна към задната част на бронкото.
При резервните части за бронкото имаше фенер „Коулмън“ и празна раница. Само след секунда запали фенера и на бялата му светлина се наведе, за да прибере някои от разпилените по земята неща.
Двата пакета с пачките по двайсет долара, увити в пластмасова опаковка, бяха отворени, но захвърлени настрани. Кругерандите ги нямаше. Една от аптечките бе разкъсана, но другите си бяха цели. И двата спални чувала бяха съсипани, сякаш разпорени с бръснарско ножче, но мушамата бе непокътната. Пистолетите липсваха, но той откри два от тънките пълнители под разкъсаната раница, в която бяха поставили всичко.
Сигурно имаше някаква причина за всичко това, но Тори не успя да я открие. Беше учуден, че е толкова спокоен, като се изключи треперенето на ръцете му, докато пъхаше разни неща в раницата. След това се изправи за момент и бавно отвори и провери отделните елементи на комбинирания нож на специалните части.
— Оня, дето претърсваше, захвърли пистолетите в гората — каза Дейви. — Мога да ги открия, като се съмне.
— Ти пази това място — нареди Тори, вместо да помоли, докато вземаше пистолета си от багажника. Презареди и го пъхна на колана си.
Дейви кимна отривисто. Само веднъж.
— Ще се справим.
Тори му подаде двете пачки банкноти.
— Ако има нужда от нещо… — Когато Дейви го изгледа гневно, той вдигна ръка. — Няма да ми трябват там, където съм се запътил — каза той. — Ако ставаха за нещо, щяха да са ги взели.
— Нямам нужда от шибаните ти пари, Торсен — каза Дейви Хансен. — Но ще ти ги пазя.
Имаше една приказка, която чичо Хоузи разказваше за времето, когато един от народа Туата се опитал да залови Хонир с врата, която изчезвала, след като я прекрачиш.
Тори се надяваше да се справи геройски, също като Хонир, въпреки че го глождеха съмнения. Вероятно Чедата го очакваха в другия край на тунела.
Но какво друго можеше да направи? Да чака тук? Дейви щеше да чака. Всеки можеше да чака.
Пристъпи до ръба на тунела и светна с фенера към тъмното. Тунелът се спускаше право надолу около четири-пет метра и завиваше на юг. Вдлъбнатините и стъпките, издялани в стените, щяха да му дадат възможност да се спусне до основата.
Дейви му подхвърли края на едно въже с готов моряшки възел с малка примка, в която Тори да си пъхне крака. Той вдигна поглед. Другият край бе завързан за предния носач на бронкото. Дейви се изправи изпод колата, прехвърлил гаранда през рамо, стиснал в ръка навитото въже.
— Готов за спускане — каза той.
Тори затегна коланите на раницата и стисна ефеса на сабята.
Нямаше смисъл да изчаква повече. Можеше да използва и издълбаните вдлъбнатини и стъпки, но Тори предпочиташе да се остави в ръцете на някой съсед.
Седна на самия край на дупката и намести десния си крак в примката.
— Готов за спускане! — каза Дейви.
Бавно и постепенно, Тори прехвърли тежестта си върху крака и Дейви започна също така бавно да отпуска въжето.
Стиснал фенера в едната ръка, а с другата въжето, Тори бавно се снишаваше в тъмното.
— Късмет, малкия — бяха последните думи, които долетяха от горе.
Точно когато изхлузи крака си от примката и стъпи на твърдия каменен под, въжето поддаде и се изхлузи пред него. По стар навик Тори се наведе и грабна свободния край.
Семейство Торсен не оставяха недовършени неща. Въжето, което държаха в багажника на бронкото, бе за изкачване на планини и можеше да издържа невероятни товари. Якият сплитък трябваше часове наред да се търка в скала и дори би затруднило някой с остър нож.