Високо над тях, някаква черна птица с широко разперени крила кръжеше в небето. Зави няколко пъти над ливадата и се зарея към върха на планината.
Хоузи вече поставяше тънка каменна плоча върху дупката, през която бяха излезли.
— Ос хаст дю веришт? — попита той, въпреки че поради фъфлещия говор, Иън не бе сигурен какво точно иска да му каже, защото изобщо не успя да разбере смисъла на думите. Май беше нещо за това, как се чувства.
— А?
— Моля те да ме извиниш, млади Силвърстайн — каза Хоузи. — Попитах те да не би да се чувстваш недобре.
„Но това не беше на нито един език, който някога съм чувал.“ Не посмя да изрече мислите си на глас.
— Ще оживея.
— Надявам се. Можеш вече да прибереш меча, ако така ти е угодно — продължи Хоузи. — Ние май… завили сме в грешна посока.
— Никъде не сме завивали.
Хоузи се усмихна, зъбите му блеснаха неестествено бели на тъмната кожа.
— Възможно е на тебе да ти се е сторило така. Други биха казали, че сме се обърнали на сто и осемдесет градуса от всичко, което някога си виждал. Зависи от гледната ти точка, така ми се струва.
Тук беше моментът да направи някоя остроумна забележка.
— Тото, защо ли ми се струва, че вече не сме в Канзас? — каза той.
Хоузи смръщи чело.
— Тото… о! Магьосникът от Оз — отбеляза с усмивка той. — Да, гледах го с младия Ториан. Скоро беше. — Усмивката му си остана тайнствена, сякаш го забавляваше шега, която само той бе разбрал. — Когато доживееш до моята възраст, става трудно да помниш всичко — обясни той. — Ще се осмеля да изкажа предположението, че аз май се оказвам Глинда или пък си ме сложил в ролята на Страхливия Лъв? Не мога да се въплътя в ролята на Плашилото, защото си имам мозък, нищо че не работи така, както едно време. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Увреден е, не знаеше ли?
— Къде сме?
Хоузи се намръщи.
— Не сме във Високата Пустош, където трябваше да се озовем. Щяхме сега да сме там, ако не бяхме завили в погрешна посока. — Вдигна ръка, без да дава възможност на Иън да възрази. — Да, да, знам, ти не си забелязал никакви завои. Ако спойката не беше нарушена, дори и Ториан щеше да забележи входа, който Чедата са използвали. — Хоузи вдигна поглед нагоре към склона. — Сега сме на някаква ливада, а над нас е един от върховете на Въздигнатата Еския, което пък означава, че сме в Западен Вандескард. Едно време можех да определя до последния сантиметър къде точно се намира изходът, ама… — Той въздъхна и нагласи раницата на раменете си, след което внимателно спусна пелерината отгоре, така че да я закрие изцяло. — Е, тръгваме ли?
— Вандескард ли каза?
— Страна. Част от страна, о, можеш да я наричаш Тир на Ног, ако предпочиташ Новия Свят, а може Младите Земи да ти хареса повече. Това е последният дом на Сидхи, на Аезир, на Ванир и на останалите Вековни Народи.
Иън преглътна с истинско усилие. Всичко казано му идваше прекалено много. Постепенно бе успял да преглътне истината за странния чичо, който във всеки миг бе готов да сервира нова тайна, атаката на вълците, в която Карин Торсен и Маги бяха заловени, а не убити, него го отведоха на приземния етаж и оттам се спусна през врата, която можеше да се отваря в една-единствена посока и тази посока бе неизвестното.
Но я стига! Аезир, Ванир, Вековни Народи! Колкото и шантаво да звучеше всичко това, защото, в най-добрия случай, най-безобидното заключение бе, че чичо Хоузи е луд и част от неговата лудост е засегнала и Иън.
Той отстъпи крачка назад.
— Виж, Хоузи, аз… не съм много сигурен, че това е добра идея.
— Кое по-точно? Това че приятелите ти са в опасност, или това, че се опитваме да им помогнем?
— Не, искам да кажа това преследване… — Той махна неопределено с ръка.
— Стореното не може да се промени. Това, което е писано…
— … ще се случи. Бизнесът си е бизнес. Момчетата са си момчета. — Иън вдигна ръка с разперени пръсти, за да спре Хоузи. — Искам да се махна. Искам да си ходя вкъщи.
Лицето на по-възрастния мъж помрачня.
— И ще го сториш, дори и ако ти кажа, че ти си единственият, който може да застане между тях и нещастието? Дори и ако ти кажа, че ако не успееш да откриеш пътя към истинската си същност, и приятелите ти, и много друго ще бъде завинаги загубено?