— Точно така — изсумтя Иън. — Да не би да виждаш една голяма червена буква на гърдите ми? — Без да обръща внимание на озадачения поглед на събеседника си, той продължи: — Да не би пък да искам да ме изкараш някакъв супермен?
Хоузи поклати глава.
— Аз… вече не разбирам от подобни неща. Едно време… — Гласът му пресекна и той тъжно поклати глава. — Само че сега вече не е едно време. Сега си е сега. — Той се изправи и се усмихна тъжно. — Както решиш. Но ако прецениш да не ме придружаваш, ако не смяташ да се замесваш, тогава ще трябва да попроменим малко нещата…
Ако не смяташ да се замесваш…
Бенджамин Силвърстайн се кикотеше, докато въртеше в ръка недовършения модел Т. После го остави внимателно. Той винаги се отнасяше изключително внимателно с проклетите му там модели. Побутна с пръст малките парченца на бюрото на Иън.
— Мърлява работа си спретнал, малкия — каза той. — Купих ти го преди повече от година, а ти докъде си стигнал? Когато бях на твоята възраст, вече гледах да измуфтя истинско зебло за платна и ако искаш да знаеш, да сглобиш истински модел си е много по-трудно, отколкото да се бъзикаш с тези мизерни пъзели от по петдесет части. Май нищо не си в състояние да докараш докрай, нали? А след като нищо не докарваш докрай, каква ми е ползата от теб?
Иън можеше да отговори толкова много неща. Можеше да обясни, че пластмасовите модели са хоби на баща му, не негово. Можеше да отвърне, че когато сам предложи да направи някакъв модел за десетия си рожден ден, се надяваше да го създаде с помощта на баща си, а не да отнесе подигравките заради това, че опитва сам.
Само че ти нищо не отговори на Бен Силвърстайн.
— Извинявай, татко — каза той. — Следващия път ще се постарая повече. Честна дума.
Бен Силвърстайн изсумтя.
— Гледай де е така.
— Но ако прецениш, че не искаш да ме придружаваш, ако не смяташ да се замесваш, тогава ще трябва да попроменим малко нещата…
— Майната ти, Хоузи — отвърна Иън много по-разпалено, отколкото възнамеряваше.
Хоузи погледна към кръста на Иън. Младежът проследи погледа му надолу към юмрука, свит върху ефеса на меча. Не можеше да си спомни, дори и животът му да зависеше от това, кога точно дланта му е обвила оръжието. Отпусна пръсти, дръпна ръка и я пусна отстрани. — Извинявай, извинявай — каза той. — Просто… в един момент думите ти много заприличаха на казаното от друг.
Хоузи прие извинението, след това кимна с глава и сви рамене.
— И аз те моля да ме извиниш, Иън — рече тихо той, може би прекалено тихо, все едно че бе родител, който се опитваше да се справи с гневния изблик на някое дете. — Не исках да те обидя. Ако решиш да се върнеш, можем да открием обратен път на Брода Харбард, когато се спуснем от другата страна на планината — обясни той и вдигна за миг поглед нагоре към празното небе.
— Брода Харбард ли?
— Там е селото с Ферибота на Харбард, на реката, която аезирците наричат Гилфи, а вандестийците наричат Тенес.
Иън натисна с палец камъка, който запушваше тунела, от който излязоха.
— А защо не оттук?
Хоузи се усмихна.
— Вдигни го.
Иън се отпусна на колене, плъзна длани под студения камък, след това го повдигна. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Вложи цялата си сила, за да го наклони на четирийсет и пет градуса, за да успее да го преобърне. Потъмнялата му долна страна, която сега гледаше към небето, се бе отлепила от…
Пръст. Почва, набраздена единствено от тънките коренчета на трева, расла там от доста време.
— Най-добре е сам да се увериш — каза Хоузи и извади сгъваема лопата от раницата. Разпъна сегментите на кухата дръжка, нагласи и острата желязна част и я забоде в пръстта. Натисна с ботуша си и лопатата хлътна дълбоко. Хоузи повдигна загребаната пръст, а от нея провиснаха корени.
Нямаше никакъв тунел, само пръст и една сгърчена част от червей, който Хоузи бе разсякъл.
Самообладанието бе нещо, което му се наложи да си изработи, когато баща му го пребиваше и при най-незначителния повод. Това бе нещо, което се оказа крайно необходимо, когато бе изхвърлен от дома, в който бе расъл, и то без предупреждение, без да има време да уреди нещо, без приятели, на които да се довери, защото до този момент не бе имал приятели, защото никога не разбра кой или какво докарва оня до изстъпленията му.