Усмивката на Негово Топлейшество бе напълно искрена.
— Винаги е интересно да чуеш нечии предположения. — Той се обърна към Джамед дел Бруно. — Изпрати отговор „Браво!“.
Джамед дел Бруно кимна, поклони се и си тръгна с празната чаша на Обожаемата Евърли внимателно поставена върху сребърния поднос. Бе доловил усмивката в гласа на Негово Топлейшество, докато Херцогът говореше на пратеничката на Каменния Род.
— Може пък нещата да са различни следващия път, когато родовете ни се сблъскат. Доколкото разбирам, си имаме нов шампион.
— Така ли? Позволете да запитам кой е той.
Джамед дел Бруно не успя да чуе отговора.
Глава 8
Пленници
Водачът на глутницата се усмихна с вълча наслада, което си бе естествено. На Тори му се прииска да грабне някакви клещи и да изтръгне острите му зъби един по един, но както изглеждаше, май нямаше кой знае какъв шанс, поне не и в момента.
Търпение, каза си той. Татко и чичо Хоузи си бяха направили труда да развие това, което татко наричаше „мускули на търпението“. Това тук не бе, като да клечиш часове наред и да дебнеш сърни, въпреки че принципът си оставаше същият: изчакваш, докато настъпи моментът да действаш, а сега в никакъв случай не му беше времето.
— За мен е удоволствие да те приветствам, Ториан дел Ториан младши, както бе удоволствие да приветствам баща ти, а също така и майка ти и жена ти — каза той и посочи на Тори да седне на някаква пейка пред огъня.
Тори нямаше представа, как успява да разбере езика, но това със сигурност не беше английски, а не бе и норвежки, колкото и малко да го бе учил в началното училище, нито дори френски, който се опитваше да понаучи в колежа. Винаги се бе възхищавал на дарбата на чичо Хоузи за езиците. Май нямаше език, който чичо Хоузи да чуе и да не разбере. Винаги бе смятал, че подобно умение е нещо чудесно.
Само че се оказа, че не е точно така, и то не заради факта че бе пленник, завлечен през някакъв тунел, а след това го караха да върви до изнемога по някакви хълмове от зазоряване, та чак след здрач. Не беше чудесно, защото му се стори напълно естествено, сякаш винаги е притежавал умението да говори на берсмолски, езика на Средните Владения.
— Не вярвам езикът ти да е бил изтръгнат, въпреки че без всякакви трудности мога да го уредя — каза Чедото. — Елементарна проява на учтивост е да отвърнеш, когато те поздравяват.
— Така ли? — каза Тори.
Чедото бе по-едър и космат от повечето, лицето и тялото му бяха покрити с толкова гъсти прошарени косми, че на човек би му се сторило, че е облечен, ако не погледнеше надолу към необичайно розовия му пенис, който надничаше сред тъмната козина. Впечатлението се подсилваше и от бижутата, с които Чедото се бе накичил, златна верига с кехлибарен амулет. Това бе сълза, а в нея бе поставено нещо, което, изглежда, бе последната става на нечий дебел пръст.
На малкия му пръст блестяха два много познати златни пръстена, венчалните халки на мама и на татко.
— Моля те, седни — каза той.
— Предпочитам да остана прав.
— Аз пък предпочитам да седнеш, и наистина бих искал двамата с теб, ти и аз, да стигнем до някакво съгласие сега, не по-късно, сине на Ториан — заяви Чедото. — Налага ли се да те набия? Или пък си от онези… стоиците, които предпочитат да се смеят, когато ги обработват с желязо.
Тори се изправи стегнато. Майната ти, помисли си той.
— Да нивелхим васт дю, хундбретен — изрече той.
Чедото се разсмя.
— По друго време и на друго място, с удоволствие бих те накарал да си платиш за това с болка и в кръв. Само че уговорката ми е да отведа Ториан дел Ториан при Негово Топлейшество, без да го наранявам, и смятам…
— Du skal ikke selge skinnet for bjomen er skuut — каза Тори. Това бе стара норвежка поговорка и въпреки че малцина в Хардуд все още говореха норвежки, имаше няколко фрази, които всички знаеха и употребяваха. Също като тази — не продавай кожата, преди да си убил мечката.
Козината на Чедото настръхна за момент, сякаш то се опитваше да отгатне отговора на някоя гатанка.
— Аха. Само че аз вече съм skut bjorn-a — отвърна. — Ториан дел Ториан ми е в ръцете. Всъщност сега сте двама. И след като си имам един Ториан в повече, направо ще бъде жалко да го изгубя просто така. — Усмивката му се стопи. — От друга страна пък, това твоето селянче хич не ми трябва, нито пък майка ти. Трябва ли да им отхапя по един пръст, за да те принудя да приемеш гостоприемството, което ти предлагам? Или просто ще седнеш?