Въздухът бе много по-чист, отколкото Иън бе свикнал. Забеляза хора, цяла група, вероятно фермери, не, селяни, които се придвижваха сред зелените лехи в подножието и плевяха или пък беряха нещо.
— Ето го и Брода Харбард — посочи Хоузи.
Реката се извиваше около малък полуостров с ниски постройки, едната на самия бряг. Съвсем същата като нея се издигаше и на отсрещния бряг. Докато Иън се взираше надолу, някакъв шлеп разтоварваше на отсрещния бряг впряг животни, вероятно бикове, които теглеха каруца по пътя, скриващ се сред дърветата.
Иън кимна.
— До довечера ли сме там?
Хоузи поклати глава.
— Може би чак утре вечер. По-вероятно вдругиден. Пътят не е толкова лек, колкото ни се иска, а там долу е доста далече. — Той вдигна поглед към синьото небе. — Денят напредва, аз остарявам.
С настъпването на залеза, западният хоризонт се обагри в наситенорозово и златно. Иън вече бе убеден, че Хоузи е прав. Пътят се оказа много по-дълъг и труден, отколкото бе предполагал. Виеше се като капризна змия по склона на планината. Младежът реши, че строителите сигурно са имали някакви религиозни предубеждения към правите линии.
Направиха си лагер край малко кръгло езерце, не по-широко от петдесет метра. В единия му край бълбукаше поток, а в другия се процеждаше навън. Бреговете бяха скалисти, а под тях тъмнееше водата.
Иън посегна да извади от раницата чаша за къмпинг, но Хоузи вдигна пръст, коленичи до потока, сви длани, загреба и поднесе водата към устните си. Усмихна се и кимна.
Иън топна чашата. Водата бе толкова студена, че го заболяха зъбите, но пък ухаеше на бор. Докато Иън се насити, Хоузи вече бе подклал малък огън в овъглена вдлъбнатина, направо върху голата скала, и забързано пренасяше пречупени клони от хълма.
Набързо приготвената им вечеря включваше няколко учудващо крехки парчета телешко, извадени от раниците, и останалите малини, измити обилно с вода.
Хоузи се настани срещу Иън от другата страна на огъня. По лицето му пламтяха демонични отблясъци от игривите пламъци.
— Аз ще остана на пост, млади Иън. Почти не спя, а ти имаш нужда да си починеш.
Тук нямаше за какво да се спори, поне не и за последното. Иън си разстла мушамата направо върху скалата, свали си обувките и се пъхна в спалния чувал. Веднага усети колко е твърдо. Подложи длани под главата си и последната му мисъл бе, че няма да успее да заспи…
Някакъв писък изтръгна Иън от съня в просветляващото утро.
Нощта бе кошмарна, той се мяташе на границата на съня, будеше се непрекъснато, както му се струваше, на всеки няколко секунди. Всяко проскърцване на клоните на дърветата го стряскаше и той бе готов да изскочи от спалния чувал, сепваше се и при най-лекия полъх бриз. Дори когато се унасяше, го завладяваха кошмарни видения за Тори и Маги, за майката на Тори, провесени от някакви куки, докато се полюшваха още живи пред погледа му. Отваряше очи, облян в студена пот, изправяше се рязко, мокър и премръзнал в спалния чувал. Когато си сам и разчиташ единствено на себе си, се научаваш да спиш винаги, когато имаш възможност. Иън лесно заспиваше, но не успяваше да си наложи да не се буди.
Трябваше му един дълъг момент, за да осъзнае, че писъкът не беше част от кошмарите, че не е неговият глас, а нечий друг.
Изрита завивките и скочи в розовата светлина на утрото и различи как Хоузи с олюляване се отдръпва от нещо, нещо, което Иън не успяваше да различи в полумрака на зазоряването. Нападателят бе с размерите на едър мъж и силуетът му бе като на човек, но бе обрасъл в козина, спускаща се на гъсти дълги сплъстени мазни кичури, които оголваха плътна кожа.
Нещото разтърси огромната си глава, за да отметне кичурите от очите си, и отново се нахвърли срещу Хоузи, протегнал яки крайници, за да се докопа до лицето или главата на възрастния мъж.
„Аз не съм герой“ — мислеше си Иън. Единствената му възможност бе да избяга, можеше дори да си грабне нещата, но по-добре бе да ги зареже. Само някой ненормалник би се навел, за да вдигне сабята, да я извади от ножницата с едно рязко гладко замахване, след което да се спусне, към каквото и да беше онова, насочил сабята напред, без да спира да надава крясъци с пълно гърло.
Крясъците на Иън бяха истерични, сам го усещаше, докато се препъваше към оръжието, без да обръща внимание как остри издатини и камъчета по скалата се врязват през чорапите в стъпалата му. Той вдигна сабята и ножницата с един замах, запокити ножницата с рязко дръпване, насочи острието право напред и хукна към звяра.