Ала госпожа Дохърти беше седемдесетгодишна дама, жилава, докато жената срещу него беше наполовина на годините на ученичката му.
Единственото изключение бяха очите. Дълбоки, мъдри, много стари очи, въпреки че за Иън бе необяснимо откъде се зароди това впечатление.
— Яй хайт Иън Силвърстайн, гюд фрокен — заговори той на официален берсмолски и откри, че думите му идват напълно естествено. — Яй стор тил динаб дерес тиенест. — Наричам се Иън Силвърстайн, уважаема госпожо, и съм на вашите услуги. — Колко странно! Когато изричаше думите на берсмолски, те не звучаха нито глупаво, нито префърцунено, както биха прозвучали на английски.
Тя кимна.
— Благодаря ти, че прие скромното ни гостоприемство — отвърна тя на същия език. Гласът й бе мелодичен топъл контраалт, с богати музикални интонации. Сякаш звучеше обой, не флейта. — Въпреки че аз ми се струва, че ще успея да сговоря достатъчно добре и на английски, Иън Силвърстоун — продължи на английски тя, като преведе фамилното му име също както бе сторил бащата на Тори при запознанството им. Гласът й плавно се спускаше и вдигаше, докато говореше, и английските думи придобиваха скандинавско звучене.
— Наистина можеш — каза той и се замисли защо дори не му хрумна да я поправя, когато грешеше произношението или употребата, дори името му.
— Радвам се така, поне на теб по-лесно. — Тя се смръщи. — А-ха, би трябвало да се каже така, струва ми се, че мога да говоря английски достатъчно добре — поправи се тя. — Така за теб ще бъде по-удобно.
— Няма значение на кой език ще говорим. — Той кимна. — Благодаря ти за… — протегна ръка — помощта. — Каква нескопосана дума. Помощ. Той бе пренесъл полумъртвия Хоузи през половината планина, беше си раздрал дланите и протрил краката, а сигурно имаше и други поражения, много по-сериозни, за да е бил в кома толкова дълго.
Тя поклати глава.
— Не, ние сме тези, които трябва да ти благодарим. Ти пренесе Орфиндел на безопасно място, а той твърде отдавна е скъп член на нашето семейство.
— Къде… кой… — Иън наистина не знаеше откъде да започне. — Те къде са?
— Съпругът ми и приятелят ти слязоха до брода и те оставиха на моите грижи. — Тя посочи масата и стола. — Сядай да ти донеса нещо за хапване. Те скоро ще се приберат.
— А как стана така, че говоря берсмолски? — попита той на берсмолски, задавайки въпроса по-скоро на себе си, отколкото на нея.
— А-ха. Това е да имаш талант за езиците, както се казва — отвърна на английски тя. — Орфиндел притежава този талант в много по-значителна степен от всеки друг. Дръж се около него и ще… — тя се поколеба и наклони глава на една страна — пристанеш. Не, ще прихванеш, ще поемеш част от този талант. — От усмивката й сякаш цялата стая грейна. Тя вдигна пръст. — Само да внимаваш да не си загубиш хубавия акцент. Очарователен е.
Тя се приближи към печката от ковано желязо и отвори масивната врата. Гореща вълна обля лицето и тялото на Иън.
Тя спокойно бръкна и издърпа баница в глинен съд.
С приглушен вик Иън се спусна към нея, за да я спре.
На мястото на допира щеше да се вдигне огромен болезнен мехур, дори и да не изпуснеше горещата баница на пода, където щеше да се разбие в краката й и да я нарани. Но ръцете й, ръцете й щяха да изгорят, затова той трябваше… да се спре само след една крачка.
Нямаше никаква нужда да се намесва. Тя не изпищя, не се и сгърчи от болка. Дори не беше наранена.
Печката излъчваше горещина дори от разстояние, която пареше лицето, а тя просто бръкна и извади баницата. Вместо да се отдръпне от непоносима раздираща болка, тя спокойно задържа глинения съд в ръка, докато въздухът над него затрептя също като пътя в далечината през някой горещ летен следобед. Взе някаква тринога метална подложка от полицата и внимателно я постави на масата, след което сложи баницата на нея.
Иън осъзна, че устата му все още виси, и я затвори.
Тя погледна към него и се усмихна.
— О! Моля те да ме извиниш — каза тя. — Не исках да те плаша. — Посочи му да седне. — Обикновено двамата с Харбард сме сами тук и затова съм загубила тренинг и не върша нещата като вас младите.