Харбард се намръщи.
— Глупости са това, пълни глупости от начало до край. Вселената ще се срути, когато му дойде времето, не е нужно да избързваме.
Фрида наклони глава на една страна.
— Ти така разправяш, а пък според мен времето ще настъпи, но още е рано… въпреки че има други, които мислят по-различно. — Тя отново се обърна към Иън. — Затова ми го отнеха и го предадоха в по-сигурни ръце.
Иън бе шокиран, че чутото не го шокира.
— Фрея?
Тя се усмихна.
— Кажи, Иън.
— Истина ли е това?
— Ааа. — Усмивката й стана още по-широка. — Ти май не ми вярваш, младежо. Добре тогава…
После Иън си мислеше, че това се е случило в едно-единствено мигновение, защото не бе забелязал секундата, в която тя се промени, нито самата промяна, просто внезапно се оказа различна.
Той не можеше да си поеме дъх, докато се взираше в лицето й, и откри, че неочакваната му ерекция е повече от болезнена. Дълги златни кичури обрамчваха лицето й и се спускаха надолу над порцеланово гладките рамене и ги милваха така нежно, че Иън усети завист. Кожата й бе съвършена, сметаново нежна, поруменяла едва доловимо на високите скули и край челюстта. Пълните розови устни бяха открехнати едва-едва, а простичката риза, в която бе облечена, едва успяваше да прикрие вирнатите стегнати гърди отдолу…
— Престани — нареди остро Хоузи.
Иън сигурно отново бе примигнал, защото косата й стана черна и лъскава като гарваново крило, под която изпъкваше маслинова кожа, бадемови очи с най-синия цвят, в който Иън се уплаши, че може да се удави. Устните й бяха кървавочервени, а розовото езиче се стрелна навън примамващо…
— Спри веднага — каза Хоузи, подпря се с пръсти на масата и понечи да се изправи. — Няма да ти позволя да се държиш с детето по този начин, не и след като му дължа толкова много.
Иън сигурно отново бе примигнал, след като тя възвърна образа, в който я бе видял за пръв път — много човешки, прекрасен лик с неопределена възраст.
Тя поклати глава.
— Моля те да ме извиниш, Иън. Не би трябвало да си играя с чувствата ти, но си мислех, че съм надраснала това преди… доста години. — Усмивката й го стопли. — Поне така си въобразявах.
Иън се опита да каже нещо, но единственият звук бе ниско ръмжене.
Харбард също изръмжа.
— Както и да е. Говорехме за Брисингамен — напомни той. — Кажи му.
За един кратък миг, тя стисна устни.
— Один — продължи тя — ми нареди да му го дам и аз се подчиних, а пък той го предаде в ръцете на Майстора, който го счупи и раздели скъпоценните камъни, като всеки един остана скрит някъде на много тайно място.
Иън изсумтя.
— Което означава, че той може да ги събере отново, както и всеки, който го накара да проговори, може да го събере отново.
— Не е точно така — каза Хоузи с глас, значително по-остър отколкото преди. — Не и ако той… е повредил онази част от мозъка си, където се намират спомените, защото той е решил, че дори и на него не може да се довери, когато става въпрос за края на вселената. По този начин, дори и по-късно да бъде заловен от… агенти на армагедонистите, нека така да ги наречем, дори и те да успеят да го завържат така, че той да няма как да избяга, не би могъл да им каже къде се намират скъпоценните камъни просто защото не знае, това е.
— Всички те са грешали — добави Харбард и показалецът му лениво пресече една едра капка вино, капнала на масата. — Трябвало е да остане при тебе, Фрея. Ти щеше да го пазиш, докато настъпи подходящият момент, а до него остава още много време. Вековните Народи са вече остарели и уморени, докато на по-младите им остават още много дни под слънцето, нали така? Единствено защото съм стар, трябва ли да ме болят костите…
На вратата се чу почукване.
— У теб има нещо, което е необходимо другаде — прогърмя плътен глас и звукът отекна в бунгалото и го изпълни, а чиниите и лъжиците на масата се раздрънчаха. — Искам да ми го предадеш.
— Няма — отвърна най-сетне Харбард. — Говориш за гостите ми, непознати, а моите гости могат да останат, докато аз позволя. Няма да те оставя да тормозиш никого от гостите ми, както няма да ти позволя да нараниш жена ми. — Докато говореше, се надигна от масата и пристъпи към вратата. Сега държеше главата си много по-изправена, а гърбът му изглеждаше вдървен, въпреки че в раменете му бе съсредоточена мощ, каквато Иън не бе забелязал до този момент. Главата му не се удари в гредите отгоре, въпреки че той сякаш се извиси и стана значително по-едър, докато стоеше изправен край вратата.