Стаята, която изглеждаше топла и уютна, изведнъж изстина. Лампите разпръсваха остра ледена светлина, от която навсякъде плъзнаха зловещи сенки. Светлината се стори на Иън или прекалено ярка, или направо достигаща до черно.
На Харбард, изглежда, му харесваше точно така, защото се обърна към вратата.
— Харбард, Харбард — прогърмя отново гласът, — да не би да се каниш да противопоставиш волята си на моята? Стари Господи Боже, прекалено стар си, за да си го помисляш дори.
Харбард се усмихна и тази усмивка не бе никак приятна.
— От много години нито един от туарините не се е осмелявал да премери сили с мен.
Иън усети как се вледенява. Нещата започваха да се избистрят, поне част от тях, вече можеше да каже защо погледът на Харбард му приличаше на едноок актьор и защо му се бе сторило, че конят му е с повече крака от обикновените животни.
Книжките по митология винаги представяха не Фрея, а Фриг като жена на Один, но очевидно грешаха за това, както и за други неща.
— Готов съм да премеря силата на огъня си срещу твоя, Харбард — продължи грубият гръмовен глас.
— Не — отвърна Харбард, — не и днес, не и тази вечер. Спомни си разказите, старче, не забравяй, че мога да бъда убит единствено, когато настъпи краят на всичко.
— Разказите лъжат, боже потънал в забвение, на теб ти служат единствено мъртвите — продължаваше да стърже гласът. — Защото те са тези, според които Лисичия Брат се е съюзил с Мраз и Плам и с нас, а това не е така, защото те оставят Уку-Тор да живее, докато не се сблъска с Червея, а костите му отдавна вече са изгнили, защото те имат място за Хемидал и всички останали богове, отдавна вече измрели. — Последва дълго мълчание. — Те лъжат, тъй като ние не побеждаваме, те просто преиначават собствените ни образи. — Стържещият глас се усилваше. — Отново повтарям, предайте ни Орфиндел и другия смрадливец и ще ви оставим намира.
— Няма да го бъде — отвърна Харбард и се протегна към копието, закачено над вратата. Дървото проскърца облекчено, когато Харбард отне тежестта, въпреки че на него тази тежест, изглежда, не му направи впечатление. Далечно барабанене изпълни стаята, сякаш ехтяха вибрациите на някаква невидима мощна машина.
— Нямало да го бъде, значи? — попита гласът.
— Няма да го бъде. Според мен Иън Силвърстоун не е смрадливец, а приятел и сътрудник на Орфиндел, макар момчето да е все още младо и зелено. Май единственото, за което те бива, е да заплашваш, и то на място, поверено на моите сили, не на твоите, и си мисля, че ако се осмелиш да пристъпиш през тази врата в дома ми, никога повече няма да излезеш. — Отговор не последва. Харбард повдигна в дясната си ръка тежкото копие. Изви глава така, че лявото му око бе на една линия с копието, а мускулите на рамото му се стегнаха и издуха.
С толкова бързо движение, че дрехите му изпукаха като съдрани, Хоузи скочи на крака и положи ръка на бицепса на Харбард, за да го възпре.
— Недей. — Той пристъпи към вратата, а пръстите му пробягнаха по дървената повърхност също като пръстите на слепец, който разчита брайловата азбука. — Той иска да метнеш копието, кой знае как, но е готов да посрещне Гунднир.
— И ти го разбра само като пипна дървото?
— Не е само дървото — каза Хоузи, — както много добре знаеш. — Хоузи затвори очи. — Всичко е част от цялото. Всичко дава… отражение. Усещам нетърпеливо желание, готовност, които долитат отвън. Каквото и да е това, за който и да се представя, нещото е ранено, но е в готовност, също като… — той изсумтя. — Също както беше готово за мен горе на планината и бе прибързало да приеме облика на бергениз, смятайки, че е неуязвимо. — Той се обърна към Иън. — Мечът… какво стана, когато го докосна с меча? — попита нетърпеливо той.
— Ти не си ли видял? — сопна се Харбард.
— Бях полусляп от болка, Харбард, но благодаря, че така любезно се поинтересува. — Хоузи се обърна към Иън. — Казвай.
Иън стисна ефеса на меча.
— Вдигна се пушек, когато го докоснах. Дали мечът, или плътта му, не знам, но започна да дими…