— Аха — Харбард протегна ръка. — Подай ми меча си, Иън Силвърстоун — рече тихо той. — Ще ти го върна покрит в кръв. — Иън не разбра нищо и въпреки че бе готов да жертва едната си ръка, но не и да се раздели с меча, когато Хоузи кимна, той го изтегли и го подаде на Харбард с ефеса напред. Харбард го пое и понечи да даде на Иън копието…
Хоузи бързо пристъпи между тях и отблъсна копието в секундата, преди Иън да се докосне до него.
— Недей — каза той. — Да не би да искаш да убиеш детето?
Харбард поклати глава.
— Не. Би трябвало да си поласкан, Иън Силвърстоун. За момент забравих, че си само едно човешко същество, едно дете, за момент ми се стори, че е също както в старите дни, когато аезирците бяха до мен.
— Тогава нека оставим нещата пак да станат такива, съпруже — каза Фрея. — Аз съм родена ванирка, но съм живяла с теб и твоите близки достатъчно дълго. До тебе винаги има една аезирка.
Иън не успя да види кога тя се преобрази, но вече не бе облечена в риза и клин. От брадичката до пръстите на краката бе обвита в сребриста защитена броня, а на главата имаше войнски шлем със сребърни крилца на ушите. Всичко бе изработено от невероятно фини люспи, които трепваха при всяко нейно движение, а почти огледалната повърхност хвърляше отблясъци от светлината из цялата стая.
— Аз ще браня дома ни, съпруже — каза тя и пое копието от Хоузи. Фините й пръсти се стегнаха уверено около копието, а ръката й не трепна, когато Харбард пусна оръжието.
Вратата се отвори и затвори сякаш по собствена воля и Харбард изчезна.
Може би няколко минути по-късно, а може би цял час по-късно, Иън така и не разбра, Фрея продължаваше да стои неподвижна, с копието пред себе си, изправено в готовност, а Хоузи се ослушваше на вратата.
Доста по-късно Хоузи въздъхна.
— Готово. Свърши се. Той се връща.
Фрея продължаваше да стои неподвижна и в очакване.
— Не, Фрея, той е. Не би могъл да скрие тези стъпки…
Вратата се отвори със замах и Харбард застана на прага. Наметалото и панталоните му изглеждаха по-скоро съдрани, отколкото разкъсани, а когато пристъпи в бунгалото, не можа да скрие куцането си. Дясното му око бе покрито с черна превръзка, а на Иън се стори, че това му око винаги е било стъклено.
— Свърши се — каза той и подаде меча на Иън. Острието бе чисто и изглеждаше по-чисто, по-лъскаво, отколкото когато го бе дал на Харбард. На Один.
Ефесът се стори на Иън неестествено топъл.
— Беше…? — започна Хоузи.
— Мразник — каза Харбард. — Стар и много лукав. Биеше се много добре. Все си мислех, че сме ги избили още преди векове, но изглежда съм бъркал.
Хоузи поклати глава.
— Не. Не всички от Вековните Народи са си отишли, иначе щях да усетя.
— Мразник ли? — вметна Иън. — Това не е ли…
— Леден гигант, може и така да го наречеш — обясни Фрея и положи нежно ръка върху неговата. Тя отново бе пременена в ризата и клина, а гласът й звучеше приглушен и вълшебен. — Той е от Вековните Народи — усмихна се топло тя. — Също като Пламенниците, огнените гиганти, и народа Туата… и като нас, нали така?
Харбард отвори едно от ковчежетата и измъкна някаква дреха.
— Май ще отида да се изкъпя в Гилфи. Тя е студена и бързоструйна, но не бих осквернил леглото си с неговото докосване. Удари ме повече пъти, отколкото би трябвало. — Той изсумтя. — Не съм се бил истински от повече години, отколкото мога да преброя. — Погледна към Фрея и сви уста. — И въпреки това е хубаво да си припомниш как беше едно време, нали?
— Едно време, значи? — Фрида се приближи към него с усмивка. — И едно време, а и сега, сме си все същите, когато стане нужда. — Фините й пръсти се преплетоха с неговите и тя повдигна дланите им към устните си. — За мен ти винаги ще си бъдеш какъвто бе преди, какъвто си сега. — Внимателно и нежно, тя целуна едрите му ръце и разкървавените кокалчета, с размерите на орехи.
Харбард кимна отсечено и нещо като усмивка плъзна по лицето му, въпреки че Иън не бе сигурен, че това е усмивка.
— Ще дойдат и други — каза Хоузи. — Сега, след като вече се знае, че съм някъде в Тир На Ног, ще ни последват.
— Тогава си събирай нещата — каза Харбард и пусна ръцете на Фрея. — Трябва да тръгнете със зората.
— Да. Ще ви приготвя храна и ще ти направя подарък, Иън Силвърстайн — каза тя, като този път произнесе правилно името му, без да го превежда, както правеше Харбард. — Една незначителна дрънкулка, но се надявам да ти помогне, когато си в нужда. — Тя облиза устни. — Нека пътят ти да е безопасен, а стъпките ти да са крилата — пожела му тя.