Първоначално Бранден не успя да скрие колко е шокиран, но се овладя бързо.
— Аха! Чедата ли? Така, значи Негово Топлейшество ги намира за особено подходящи, когато трябва да се изпълняват някои необичайни задачи… както и другите Родове, дори смея да спомена и Небесния Род… ала те не са особено… изтънчени, не съм ли прав? — Той направи сложен жест, при който докосна челото си, устните и гърдите, а след това разпери пръсти с дланта нагоре. — О, да, естествено, можеш да питаш всичко, което пожелаеш, а аз ще се постарая, доколкото мога, да ти отговоря. — Той вдигна един пръст. — Стига да ми направиш услугата да се присъединиш към мен на… скромната ми трапеза.
Тори сви устни.
— Ние сме на твоите услуги. — Нищо че не бе ял от господ знае кога, а единствената му храна бяха няколкото спаружени ябълки и омекнали моркова, донесени от Чедата.
Бранден изкриви лице.
— Това много ме съмнява, Ториан дел Ториан младши… но мога ли да те наричам просто Ториан, ако няма да го сметнеш за обида?
Тори кимна.
— Приеми искрената ми благодарност. — Бранден се усмихна, протегна се, хвана се за капака и се изтегли от каретата. Чу се кратко шумолене на покрива и само след миг ръката му се плъзна към прозореца, стиснала дървена кутия за дръжката в средата. Отвори я и вътре видяха подредени в едното от двете отделения различни пакетчета в намаслена хартия и малки питки с размера на човешки юмрук, а в другото — чаши и чинии, които Тори би определил като сребърни, но след това забеляза жълтия оттенък на златото.
Постара се да не се мръщи. Нямаше никакъв смисъл да краде недостатъчно острия златен нож, дори и да бе възможно, но при положение че всяка чашка, двузъба вилица, лъжица и нож си имаше определено място, щеше да се окаже наистина невъзможно. Разделенията изпълняваха същата роля като тези у дома, където поставяха всеки прибор на съответното място.
Бранден дел Бранден се усмихна.
— Надявам се няма да си създадеш неблагоприятно мнение за мен, ако призная, че имам ингарийско възпитание и сервирам сам храната?
Тори разпери ръце.
— Не, разбира се. — Ако не разбираш за какво намеква някой, няма как да си създадеш неблагоприятно мнение.
От намаслената хартия се показаха тънки резенчета различни меса и сирена, някои съхранили острия мирис на оцет или чесън или други подправки, които Тори не познаваше, но въпреки това усети как устата му се изпълва със слюнка.
Бранден не изпускаше от пръстите си ножовете и лъжиците, докато поставяше храната от дъската за рязане в скута му върху чиниите. Извади различни суфлета от глинените им опаковки, загреба пастет и сос за гарнитура на месата и сирената. Най-накрая украси всичко с нещо зелено, подобно на ситно накълцана туршия, поставяйки го в средата на всяка от трите чинии. Той остави готовите импровизирани плата на дъската за рязане, за да може да постави с изключително внимание двузъби вилици и лъжици във всяка чиния.
Протегна дъската за рязане към Маги.
— Ще ми окажеш ли честта първа да опиташ избора ми? — каза той, а след като тя си избра, предложи една от двете чинии на Тори.
Маги вече държеше вилицата и се канеше да посегне към храната, когато Тори вдигна ръка.
— Само момент търпение. Нека Бранден, нека нашият домакин започне пръв. Не е никак любезно да започнем да се храним преди него.
Бранден дел Бранден посочи последната чиния, която задържаше с очевидна лекота на коленете си.
— Удоволствието ще бъде мое, Ториан — каза той, откъсна парче сирене, топна го в гъстия жълт сос и го поднесе към устата си, без и капка да капне по брадата му. — Сигурно сосът от артишок ще ви си стори малко блудкав, но… — обясни той, докато си избираше парче месо с червен сос за него — ловджийският компот е доста пикантен. — Той се усмихна напълно искрено. — Ако желаеш, мога да пробвам и от вашите чинии. — Бранден попи ъгъла на устата си с дантелена кърпичка, стояла скрита в ръкава.
Е, какво пък толкова. Ако Бранден имаше намерение да ги трови, сигурно щеше да го стори, а те така и така вече зависеха от благоволението на Пламенния Род, затова нямаше смисъл да прекаляват с предпазливостта.
Тори набоде първата си хапка, а след малко Маги го последва.
Сирената бяха добре отлежали, ароматни, без да са стари, а месата бяха пушени с лек солен привкус. Хлябът бе омесен със солена сметана и бе невероятно мек, за разлика от твърдата хрупкава коричка. Нещото, което приличаше на туршия, наистина се оказа туршия, хрупкава, идеално допълнение към едва доловимата горчивина на пастета от черен дроб.