Гладът, както казваше татко, е най-съвършеният сос, но след него със сигурност се нареждаше чесновият, в който Тори топна желираното месо.
Едва по-късо му хрумна, че при всички тези подправки, които изяде, всеки можеше да го проследи по миризмата дни наред, поне докато не се препоти няколко пъти, за да изхвърли миризмата от себе си.
— Дълбоки мисли те владеят, Ториан — каза Бранден.
Тори поклати глава.
— Просто се наслаждавах на храната. И се чудех какво следва.
Бранден се усмихна.
— Тази вечер ще направим импровизиран лагер край пътя и така ще имаме възможност да се поосвежим. — Той стисна устни. — В момента, един от слугите вестри преправя мои дрехи така, че да са ти по мярка, Ториан, а друг се опитва да стори същото с рокля, която бях купил за сестра ми, за да може да стане на по… по-фините ти форми, Маги.
Маги се усмихна.
— Можеш да започнеш, като ни кажеш защо… защо е всичко това? Какво е това, което толкова отчаяно искате от семейство Торсен?
Бранден кимна.
— Това не е тайна. Ториан дел Ториан беше наследствен и доста издигнат член на Рода на… на обществото, както го наричат. Професионален дуелист на служба в Пламенния Род, който представяше рода при спорове на честта, в които се изисква компетентност, по-значителна от тази на самите претенденти…
— Какво? — сви вежди тя.
Бранден разпери ръце.
— Е, нали не очакваш един възрастен херцог да се сблъска в двубой с младо орле, което се е заиграло, да кажем, с дъщеря му, или пък капитанът на охраната да се изправи срещу някой от подчинените си войници. Нали не звучи подобаващо?
— Не, разбира се — отвърна Маги и погледна Тори с поглед, който таеше въпроса: „Какви ги плещи тоя?“.
Тори сви рамене.
— И въпреки всичко, трябва да има начин, на първо място, честта да бъде защитена и един млад мъж да… си заеме полагащото му се място, когато е в услуга на своето Градище. Да не забравяме и търговските спорове, които не са въпрос на чест. Никой благородник не би искал да опетни острието си с кръв. Затова наема професионалист. — Той отново сви устни. — И разбира се, когато това бъде направено, в повечето случаи и ответната страна постъпва по същия начин. — Той погледна предпазливо Тори. — Това вършеше Ториан дел Ториан и изпълняваше задълженията си със съвършенство, както баща му преди него и дядо му преди него, и се справяха толкова успешно, че им бяха заделени покои и свободен достъп в самото Старо Градище — привилегия, която той използва, за да предаде Негово Топлейшество, като отне един затворник от… опеката на Негово Топлейшество.
— Хоузи.
— Сигурно е поискал да го наричате така, но това не е истинското му име. — Бранден поклати глава. — Нарича се Орфиндел. Един от Стареите, а е и много вероятно да е роднина на онзи Орфиндел от легендите, колкото и невероятно да звучи. Разбира се, един Старей притежава достатъчно от Вековните Знания, за да открие Скрит Проход за и от Хранилището на Негово Топлейшество и да се измъкне заедно с Ториан.
Бранден се подаде за момент през прозореца, а после отново се отпусна на седалката.
— Скоро ще спрем за през нощта. Утре отново поемаме и ни чака нов дълъг ден в път. Така отново и отново, докато не стигнем Фалиас. — Той докосна бузата си с двузъбата вилица. — И след това, разбира се, Негово Топлейшество ще реши какво да прави с баща ти.
— Така ли?
Бранден вдигна пръст.
— Може набързо да реши да го екзекутира. — След тези думи замълча за кратко и вдигна втори пръст. — Може и да прецени да го предаде на Стоманения Род, за да бъде съден. — Имаше и още. — Или пък да не предприеме нищо. — Бранден разпери ръце. — А може да стори и кой знае какво друго.
Тори бе стиснал своята вилица с такава сила, че кокалчетата му побеляха.
— Да го екзекутира ли! — възкликна той. — Само през трупа ми.
Бранден се усмихна.
— Това е доста интересен израз.
Лагерът беше много по-различен от този на Чедата. Трите карети и придружаващите ги войници на коне спряха, за да приготвят място за през нощта на малка поляна край един поток. Когато разрешиха на Тори и Маги да слязат от каретата, конете вече бяха отведени надолу по хълма и край потока, а пъстроцветните палатки и знаменца — вече издигнати от безшумните слуги вестри по полегатия склон.