Наоколо цареше тишина и спокойствие, стига човек да не обръщаше внимание на постовете.
Херолф, приел човешки облик, щракна с пръсти и даде знак на група от десетина сиви Чеда, които веднага се разделиха и се насочиха към височината, като се разбираха помежду си с остро пискливо пролайване, сякаш даваха отчет един на друг и на господарите си, което бе наистина много вероятно.
Третата карета пристигна и спря, а от нея пуснаха мама и татко. Тори направи крачка към тях, но охраната го спря с насочено право в гърдите му копие.
— Ако обичаш — намеси се Бранден дел Бранден и нареди копието да се отмести с небрежно махване на два пръста. — Не виждам никакъв проблем. — Той се изправи пред татко. — Предлагам да ви пусна на свобода тази нощ, при условие че не се опитвате да бягате. Вашата дама ще бъде под ваша закрила, но няма да се докосвате до оръжие.
— А в замяна?
Бранден сви рамене.
— В замяна, Ториан дел Ториан, ще ви развържем ръцете, за да можете да се изкъпете и освежите, което лично аз ще предложа на сина ви и неговата дама, както и на… съпругата ви.
Татко се замисли за момент.
— Имате думата ми за тази нощ.
— Отлично… — Бранден щракна с пръсти. — Освободете Ториан дел Ториан от въжетата, ако обичате… но му ги вържете на зазоряване.
Един от войниците, по пагоните Тори прецени, че има офицерски чин, пристъпи напред.
— Ториан Предателя? Приели сте думата на Ториан Предателя?
Достатъчно.
Тори също пристъпи напред.
— Доста смели думи за човек, стиснал меча, докато ние не сме въоръжени.
Отзад чу как мама възкликна, а татко изръмжа.
Застанал съвсем сам, никой от хората не искаше да пристъпи близо до него, Херолф се усмихна и показа прекалено остри, твърде жълти зъби, които разкриваха, че не е човешко същество.
— А, ето един, който проявява завидна смелост, поне наченки на смелост — усмихна се ехидно офицерът и се поклони вдървено. — Аз съм Данар дел Реджинал, нисш изпълнител и втори адютант на служба в Пламенния Род. Лорд Бранден, мога ли да получа разрешението ви да се заема с въпроса на честта тази вечер?
Бранден погледна така, сякаш бе сдъвкал нещо кисело.
— Само до първо докосване — каза той. — Да не виждам повече пролята кръв. — Обърна се към Тори. Всяка следа от веселост изчезнала от лицето му и най-вече от очите. — Ти не си расъл сред нас, затова те моля да не се обиждаш, като подчертавам, че ще се биете до първо докосване. Аз ще изпълнявам ролята на секундант, за да се уверя, че двете страни ще се отдръпнат след докосването.
Тори кимна, въпреки че усети как вратът му се вдървява.
— Разбирам.
Бранден сви устни.
— В такъв случай, вече сте ми дали обещание, а въпросът чака разрешението си, затова най-разумното сега е да се оттеглите и да си починете. — Той протегна ръка. — Палатката ви е готова. Ще помоля вестрите да придружат дамата до потока.
Отвътре палатката бе осветена от премигващ фенер, закачен на най-издигнатата централна част, точно под малък отвор в копринената тъкан. На земята, направо върху меката трева бе постлана дебела черга. В ъгъла бяха оставени две навити подложки вместо легла, завързани с панделки, стегнати в сложен възел.
Устните на татко бяха побелели.
— Защо го направи?
Тори беше готов да го удари.
— Защото ми писна да си седя и да приемам всичко, въпреки че ти и пет пари не даваш.
Мама го погледна, сякаш наистина я бе ударил.
— Нали не мислиш, че…
— Напротив, точно това си мисли. — Татко поклати глава. — Трябваше да го обуча по-добре.
— Тори — каза мама, — наистина ли си мислиш, че баща ти е страхливец?
— Те го мислят.
Татко се усмихна.
Мама поклати глава.
— И защо? Сигурно защото от момента, в който се предаде, за да спаси моя живот и живота на Маги, се държеше като страхливец ли?
— Да, цялото това свиване и…
— Което не ни прави по-малко уязвими за нож в гърлото, когато дойде моментът. — Тя хвана ръката му и я стисна.
— Ако такъв момент настъпи. Изчаках прекалено дълго, за да освободя Тори, Маги и теб. Но все нямаше подходяща възможност.
Мама го погали по ръката.
— Всичко е наред — каза тя. — Ще използваме ситуацията, доколкото можем.