За пръв път говореха свободно, без страх, че някой ще ги чуе.
— Мамо, ти какво знаеше за всичко това?
Усмивката й бе доста странна.
— Казано ми беше… доста през годините. Не съм сигурна доколко вярвах, а и не ми беше особено приятно да мисля по този въпрос. — Тя облиза бързо устни.
Татко протегна ръка и стисна лекичко нейната.
— Да не мислиш, че не знаех, Карин? — попита тихо той. — Това бе едно от много малкото разочарования в прекрасния ми живот с теб. Един чудесен живот, в който всичко бе наред.
— Включително и това. — Тя си дръпна ръката.
— А ти се наслаждаваш на положението ни, на всеки един момент.
— Така съм възпитан, мин алсклинг — каза тихо той.
Тя отвори уста, но не каза нищо.
Тори почти чу мислите й. Бяха убити приятели — и техни, и на Тори, бяха убивали наред, а ти си се наслаждавал! Как е възможно?
Само че имаше нещо в начина, по който татко се държеше, нещо в очите му, което им казваше: „Мога да се справя, каквото и да ни очаква“, нещо, което приличаше на погледа, с който бе обходил жестоко избитите пред къщата.
Този поглед казваше мога да се справя. Той твърдеше нали това правя.
Погледът му не бе приятен, дори и за човек със здрави нерви, но нещо в него напомни на Тори за начина, по който Док Шърв гледаше, когато бе коленичил пред пациент с отворената чанта до себе си, и на чичо Хоузи, когато вземаше в ръка отвертка, за да оправи някой мотор, или на мама, когато сядаше пред компютъра с куп документи.
— На берсмолски думите за стратегия и фехтовка са еднакви — каза привидно небрежно татко, въпреки че в думите му бе скрито много. За миг стисна здраво устни. След това се отпусна и сви рамене. — Е, така да бъде — каза той. — Стореното, сторено. Добре те подхлъзнаха.
— Мен ли? Мен ли са ме подхлъзнали? Единственото, което направиха, бе…
— Ториан. — Той остана неподвижен за момент, а след това безмълвно поклати глава. — Ториан, Ториан… това вече не е Хардуд. Познаваш Тир На Ног единствено от разказите на Хоузи, а те могат да ти свършат работа в някое малко градче във Вандескард, но е съвсем различно да живееш в Средните Владения. Там е… доста по-различно е, отколкото начинът на живот, на който си свикнал. Има по-малко свобода, доста повече усложнения, и то за повечето неща. Аз съм роден там, възпитан съм по определен начин, но ти си възпитан по съвсем друг начин.
Тори никога не бе възприемал баща си като човек, изпълнен с тайни, когото трудно можеш да разбереш, не бе мислил, че обича да усложнява нещата. Нали мама бе тази, която прекарваше дните си пред компютъра, докато се опитваше да вникне в сложните акции и облигации на пазара, а пък чичо Хоузи бе най-доволен, когато се занимаваше с някой сложен механизъм, докато разгадаваше предназначението и начина му на работа. Татко винаги бе изглеждал най-щастлив, когато си свалеше ризата и стиснеше в ръка хилтито, за да оправи оградата.
Татко се отпусна тежко върху кафявата черга.
— Вземи например този Данар дел Реджинал. Да не би да си мислиш, че ме обиди просто така? Че това беше просто липса на възпитание, да подритнеш един затворник? Низш изпълнител и втори адютант? Нищо подобно. Той се опитваше да накара мен да реагирам, да ме предизвика да се бия с него, стига да му предоставех подобна възможност, което означава, че е достатъчно добър и ще даде възможност на някого да провери доколко съм запазил уменията си, докато наблюдават дуела между нас. — Той поклати глава. — Сега ще проверят твоите умения.
— Мога да го победя — каза Тори, с надеждата думите му да звучат по-уверено, отколкото се чувстваше.
Татко изсумтя.
— Смели думи, но откъде си толкова сигурен? А дори и да можеш, разумно ли е? — Той седна с кръстосани крака на чергата и скръсти ръце. — Не. Няма да побеждаваш. Трябва да загубиш, и то по определен начин. Спомняш ли си, когато се бе научил да се откъсваш от боя по онзи особено дразнещ начин?
На Тори никак не му се нравеше насоката, която приемаше разговорът, както не му се нравеше да критикуват уменията му, но въпреки това кимна.
— Няма нищо лошо в това да се откъснеш — каза небрежно той. — Ако китката ти е достатъчно бърза, откъсваш се и оставяш острието да се отметне настрани…
— Тогава направо да му подложа китката си.
— Точно това е идеята. Не пристъпвай напред, само подчертавай повече от необходимото начина, по който обикновено постъпваш. — Татко се замисли за момент. — Точно така… ти си прекалено запален, но си и прекалено притеснен, че острието на противника е прекалено близо до теб, и затова се държиш настрани. — Той плесна с длан рамото на Тори. — Той ще се насочи към китката ти за опит, ако никой никога не му е залагал този капан, а пък ти ще отдръпнеш своето острие с леко забавяне. Тогава той докосва ръката ти. — Кимна, доволен от себе си. — Би трябвало да се получи.