Тори се замисли.
Никога не се бе лишавал доброволно от точки. Беше масова практика да се преструваш, че си придобил даден навик, да кажем, да пристъпиш напред, преди да атакуваш, или да предприемеш рипост след успешно париране, а след това да чакаш противника да се върже на номера, като след това очаква погрешната тактика. Само че Тори никога не бе прибягвал до подобно нещо, за да загуби точка, и идеята никак не му допадна.
Само че татко, изглежда, отлично знаеше какво говори. Тори го погледна право в очите.
— Ще имам възможност да постъпя както каза — заяви той, въпреки че не бе напълно уверен. — Но ще имам и шанс да се бия както трябва, не просто да понеса един удар.
Татко кимна.
— Това лесно може да се уреди. На подходящото място и в подходящо време.
Вечерята бе лека: тънки резенчета пушена риба и туршия, измита със студена вода, никакво вино, а час преди това — ледена баня, която отпусна мускулите му, въпреки че трябваше да впрегне цялата си воля, за да постигне този ефект.
Тори се съблече и остана само по къси до коленете панталонки, използвани в дуелите, взети назаем от Бранден дел Бранден, но отклони предложението на другия младеж един от слугите вестри да му превърже слабините. Вместо това отдолу си обу все още мокрите слипове.
Усещаше в устата си вкус на метал, дишаше внимателно и равномерно, обръщаше внимание на всяка своя стъпка, а ръцете все му пречеха. Част от ума му се бе скрил в някаква своя невидима ниша, усещаше гениталиите си болезнено стегнати, а в същото време, друга част от мозъка му работеше аналитично, почти механично, сякаш тялото му бе машина с дистанционно управление и се наблюдаваше на камери, монтирани на разстояние, а не през собствените си очи.
Значи ето как действа страхът. Усещаш се някъде на разстояние. Не беше чак толкова зле. Много по-стряскащ бе начинът, по който Херолф бе седнал сам, широко ухилен, защото усмивката съвсем не придаваше приятелско изражение на Чедата. По същия начин те оголваха зъбите си, когато бяха готови да разкъсват, да убиват.
На смрачаване забиха факли по края на поляната, а слугите вестри коленичиха и изчистиха импровизираната арена от корени и камъни, загладиха всичко с ръце, сякаш масажираха земята и я оставиха съвършено равна.
Лъскавото лице на Данар дел Реджинал бе осветено от трепкащата светлина на факлите. Той бе застанал над плосък махагонов сандък, подпрял едната си ръка на хълбока, свил другата в юмрук и отпуснал брадичка на нея, потънал в мисли. Пръстите му погладиха ефеса първо на една от сабите, а след това на втора, докато най-сетне избра третата.
Подаде я с ефеса напред първо на джуджето, което се приведе над нея и я подаде също с ефеса напред на Тори. Младежът не бе сигурен, но усети нещо успокояващо в присъствието на джуджето, в начина, по който то го погледна изпод гъстите си вежди.
Тори обви здраво ръкохватката.
— Този ли ще използвам?
Вестрито поклати едрата си глава.
— Не, благородни — отвърна почтително то. — Вторият адютант избра тази сабя за следната цел. Можете да я предпочетете или пък да му позволите да избира между нея и други две, които сам посочите, а вие самият ще изберете между останалите.
Тори върна меча на джуджето и извиси глас:
— Използвай тази, Данар дел Реджинал. Аз ще си използвам моята. Твоите слуги в кучи облик ми я отнеха.
Данар дел Реджинал кимна, след това вдигна ръка, когато Бранден дел Бранден излезе от тълпата, за да прошепне бързо няколко думи.
— Ти, разбира се, имаш право да я предпочетеш.
Но знаеш ли, в нея има нещо… магическо. Бих искал да я проверят за заклинания, или пък можеш да ми я предложиш аз да я използвам.
Тори се изсмя по възможно най-обидния си начин. Данар дел Реджинал стисна зъби.
— Много добре. Постъпи, както желаеш. Но ако избереш моята сабя, аз ще поискам сабята на баща ми или третата, която носехме. Всичките са направени от един майстор. Избирай.