Само че това съвсем не бе целта на Данар дел Реджинал.
Тори задържа върха на Данар дел Реджинал със своя и му попречи да го засегне, а върхът бе на сантиметри от гърдите му. Завъртя китка, без да изпуска вражеското острие, така че то остана под неговото, натисна и отблъсна меча на противника си, така че неговият вече бе в по-изгодна позиция.
Тори протегна оръжието си и пристъпи напред. По дяволите, ако загуби след първото докосване, това копеле смяташе да го убие. Едно докосване високо някъде по ръката щеше да прекрати двубоя и тогава Тори щеше да отбие противниковото острие, докато се оттегляше.
Само че острието на Данар дел Реджинал не му остави много възможности, когато нападна с пълна сила в момента, в който Тори проби гарда на противника си с такъв замах, че ефесът се опря в гърдите на по-едрия мъж. Той отстъпи крачка назад и дръпна ръкохватката от омекналите пръсти на Тори.
Някой изпищя.
Данар дел Реджинал изглеждаше по-скоро шокиран, отколкото в агония, когато пръстите му изпуснаха меча и се протегнаха към ефеса на оръжието на Тори, сякаш имаше някакво значение дали ще успее да го изтегли от гърдите си. Устата му се отвори и понечи да каже нещо, но единствените звуци бяха ужасно бълбукане и нещо като ръмжене.
Очите му блестяха с почти демонична светлина на трепкащите факли, когато се взря в Тори и задържа погледа му.
В следващия момент те станаха като стъклени, напълно безизразни, и Данар дел Реджинал се отпусна, извит на една страна на тревата, изпусна се, причинявайки ужасна смрад, която лиши смъртта му от елементарно достойнство.
Бранден дел Бранден застана пред Тори с побелели устни, извадил меча си.
— Спри — каза той, въпреки че Тори не правеше абсолютно нищо, а само стоеше, без да помръдва. — Прекрати — продължи той. — Ториан дел Ториан успя да… пусне първа кръв. Въпросът е приключен. — Обърна се и подхвърли оръжието си на един от слугите вестри, който умело улови меча във въздуха и забърза нанякъде с него.
— Браво, млади убиецо — каза подигравателно той.
Тори поклати глава.
— Не исках. Само трябва да кажа, че той се опитваше…
— Разбира се — отвърна Бранден дел Бранден, без да се старае да прикрива сарказма си. — Той се опитваше да те убие, а единственият начин, по който можеше да се защитиш срещу един очевидно доста по-неумел противник, бе да го промушиш. Не можеше ли просто да го порежеш по ръката и да се защитаваш, ако той ти бе нанесъл някаква обида, но очевидно не, това щеше да те затрудни прекалено много.
— Ти не разбираш — каза Тори. — Той се опитваше да ме убие. Аз просто се опитвах… — Не успя да продължи. Дали Бранден дел Бранден щеше да приеме, че Тори доброволно се опитва да загуби? Едва ли. — Просто се стараех да не ме убият — каза той.
Бранден дел Бранден очевидно се стараеше да запази самообладание и успя.
— Разбирам — отвърна тихо той. — Ако някога се случи да те предизвикам, то ще бъде до смърт, а не до първа кръв. — Устните му се изкривиха в нещо като усмивка. — Бих искал да ти спестя неприятностите да се занимаваш с мен, да ме разиграваш, докато не откриеш един-единствен замах, с който да ме убиеш. — Той се обърна към татко и се поклони сковано. — Ториан дел Ториан старши — каза той. — Поздравявам те за уменията на сина ти, въпреки че не мога да те поздравя за останалата част от възпитанието му. — Той се обърна към стражите. — Обещанието им важи до зазоряване. Оковете го точно преди това.
Херолф, водачът на глутницата, отметна глава назад и се разсмя.
Глава 14
Среброчел
Фрида… не, Фрея… вършеше нещо край огромната печка в ранния утринен хлад, когато Иън, все още полузаспал се заклатушка към вратата и се уви в наметалото.
— Някакъв проблем ли има? — попита тихо тя. И Харбард, и Хоузи лежаха на леглата си, покрити с тънки одеяла, а Иън нямаше как да разбере дали наистина спят или просто са се отпуснали по гръб със затворени очи и си почиват. Стареите, както се оказа, нито хъркаха, нито се въртяха насън, нито се мятаха в леглата си.
Той поклати глава.
— Просто трябва да отскоча до нужника — отвърна той.
Тя се усмихна.