— Намира се…
— Знам къде е. — Той поспря за момент. — Ти не си ли спала?
Тя поклати глава.
— Мога да мина и без сън, когато се налага — отвърна тя тихо и погледна към леглата на Хоузи и Харбард. — А тази нощ имаше доста за вършене. Преправих някои от дрехите на Харбард за теб, а и докато сготвя… но всъщност няма защо да стоиш и да слушаш бръщолевенето на една старица, докато имаш нужда да се облекчиш, Иън.
Той затвори огромната врата зад себе си и пристъпи навън в бледосивия сумрак точно преди зазоряване.
По нищо не личеше, че навън е ставало нещо, освен ако не обръщаш внимание на това, как земята бе изорана около бунгалото. Беше тихо, може би дори прекалено тихо, като се изключи тръскането на пера от време на време, когато един от гарваните, кацнали на стрехите, се будеше за кратко, за да се настани по-удобно.
— Добро утро — каза той.
— Благодаря ти — отвърна левият.
Иън почти загуби контрол на пълния си до пръсване мехур.
— И на теб, Иън Силвърстоун, добро утро — продължи той. Гласът му бе дрезгав и натрапчив. — Струва ми се, че си спал добре. Май за последен път за много време напред. Или дори завинаги. — Погледна го втренчено, или поне му се стори, че гледа втренчено. Иън не можеше да разгадае изражението на птицата. Винаги му се струваше, че гарваните се втренчват страховито. След това се нагугуши, изтръска перата си, подскочи във въздуха и се извиси в кръг, за да изчезне в тъмното.
Другият гарван изграчи приглушено.
— Но обръщай много внимание на Мунин, Иън Силвърстоун, той винаги вижда тъмната страна на нещата. Всъщност е великолепен гарван, с невероятно умела човка, с която вади всички дребни гадинки от врата ми, но си остана един стар циник. — Той сведе човка. — А аз съм Хугин и ти пожелавам всичко най-добро, докато не се срещнем отново. — Той разпери широките си лъскави криле, скочи във въздуха и се понесе ниско над земята с широк размах, а после се издигна към тъмното небе.
„Върхът! — помисли си Иън. — Снощи някакъв леден гигант се опита да ме изяде, а днес едва не си опиках гащите, след като ме заговориха Хекъл и Джекъл от Тир На Ног. И продължават дами казват Иън Силвърстоун, сякаш съм някаква незалепваща повърхност.“
Той се упъти към нужника и реши поне пред себе си да твърди, че неудържимото треперене, което го обзе, се дължи единствено на утринния хлад.
Когато се върна, сивото в далечните дървета вече бе добило зеленикав оттенък, а Харбард… за Иън бе невъзможно да мисли за него като за Один; Харбард и Хоузи вече бяха на масата, а Фрея им бе сипала внушителни купчинки все още димящо месо и баница с някакви неизвестни зеленчуци и вече бе готова с чая.
Иън седна на стола, който тя му предложи, и отхапа. Месото, каквото и да беше то, Иън предпочете да не пита, изглеждаше крехко, но се оказа малко жилаво, въпреки че никой друг не забеляза.
Очите на Харбард, макар и безжизнени, тази сутрин бяха наред.
— Най-добре да ядете и да се отправяте на път, нали, Орфиндел?
Хоузи кимна.
— За мен е най-добре да тръгвам. — Той размаза капка чай, паднала на масата. — Обещах на Иън да се погрижа да се прибере у дома.
— Така ли? — Харбард погледна скептично Иън. — Той си спечели цяла ферма, като те пренесе надолу по планината, но ти съвсем не си в състояние да го възнаградиш сега, най-малкото не му е дошло времето.
— Не. Не става въпрос за дом тук. Той има нужда от Скрит Проход. За да се върне в своя свят.
Харбард се замисли за момент.
— Не.
— Не, защото не знаеш такъв, или не, защото няма да ми кажеш?
— Не, защото не можеш да продължиш сам, Орфиндел. Прекалено стар си за това, прекалено слаб. Имаш нужда от шампион.
— Може и да е точно така — отвърна равнодушно Хоузи. — Аз се наех да го върна жив и здрав…
— Да, но не си обещал, а…
— Чакай малко — прекъсна го Иън. — Как така не бил обещал? Ти пък как разбра?
Погледът на Харбард бе леден също като студения вятър, който бе блъскал Иън в гърба тази сутрин.
— Не обичам да ме прекъсват, Иън Силвърстоун. Не си го позволявай отново.
— Съпруже… — намръщи се Фрея. — Не ти позволявам да говориш така на госта ни.
— Както кажеш, както кажеш. — Харбард вдигна примирено ръце. — Този път ще го оставя да му се размине.
— Отговори на момчето — добави тихо Фрея. — Той си извоюва това право, да не кажа и повече.