— Аз…
— Отговори на момчето.
Харбард се намръщи.
— Е, добре, де. Първата причина, поради която знам, че той не е давал обещания, е, че обещанията го обвързват много повече, отколкото можеш да си представиш и едно негово обещание изобщо няма да подлежи на коментар. Другата причина е, че той определено не знае дали тук наоколо има или няма Проход, а той не би обещал нещо, което не е в състояние да изпълни. — Харбард сви рамене. — Обаче ако сърцето ти е от плява и вода, вместо от мускули и кръв, аз лично ще те заведа до някой Скрит Проход, който може да те изведе у вас, не че има… наблизо.
Иън се насили да се усмихне.
— Що не ’земеш да ме напиеш, та да ми дойде кураж?
— А?
— Или пък ако ’земеш да ми навиваш на главата още малко, току-виж нещата се променили. Искам да кажа, че ако „сърцето ми е от плява и вода“, ще ми помогнеш да се върна вкъщи? Ако съм един страхлив боклук, ще ме измъкнеш от тази каша? Ти да не ме имаш за вчерашен? — каза той.
Харбард се ухили. Иън го виждаше усмихнат за пръв път. Липсваше му преден зъб, но останалите бяха прави, бели и всички си бяха на място.
— Това изцяло зависи от гледната ти точка, малкия.
Иън откри, че Харбард му харесва, но някак си не му вярваше напълно. А пък у Хоузи имаше нещо, което създаваше доверие, нещо, което при Харбард го нямаше.
Нещата опираха именно до това. Той вярваше, че ако тръгне след Хоузи, може да се окаже опасно, но така нямаше да бъде предаден. Харбард пък лесно можеше да пусне тялото на Иън в никому неизвестен гроб и повече дори да не се и сети.
— Оставам с Хоузи.
— Чувствам се поласкан и приемам решението ти — погледна го Хоузи. — Ти ще ни прекараш ли от другата страна? — попита той Харбард и се обърна към него.
Мъжът кимна.
— Може да се уреди. — Погледна демонстративно Фрея, а тя поклати глава.
За миг лицето на Харбард помрачня, а жената не откъсна поглед от неговия, макар и само за минута.
— Не е честно да се моли за подобно нещо — каза тя.
— Тогава не моли, жено — отвърна той. — Но ако ти не го сториш, ще го сторя аз.
Тя изсумтя.
— Да не би молбата ти да има някаква тежест? Не си разменил и две думи с момчето, излезе и уби Мразника не заради това момче, а защото той прояви наглостта да заплаши дома ти и ти сега реши, че това ти дава правото да го молиш…
— Аз съм си аз.
Хоузи се усмихна.
— Според мен трябва да внимаваш, когато го казваш това, младежо. — Той се изправи и помести стола назад. — Сигурно очакваш много.
Лицето на Харбард се сви намръщено за миг, но мигът бързо отмина. Той вдигна примирено ръце.
— Да бъде, както ти казваш, жено. За нищо няма да моля.
Хоузи пристъпи към вратата и свали наметалото си от закачалката.
Фрея седна до Иън и го погледна в очите.
— Не те моля за нищо — каза тя и вдигна ръка, за да спре ръмженето, което се разнесе от Харбард. — Само искам да ти кажа, че ако Брисингамен попадне в ръцете ми, този път ще го пазя по-добре от миналия. — Усмивката й вдъхваше доверие, но не беше ослепителна, не замъгли мозъка му, нито пък го остави с болезнена ерекция. — Кълна се.
Хоузи вече си бе наметнал пелерината, наместил колчана и повдигаше раницата на гърба си.
— Нещата никога не остават същите — каза той.
Фрея се обърна към него, а по устните й пробягваше едва доловима усмивка.
— Аз съм си все още същата, Орфиндел — каза тя. — Или трябва да ти казвам Арвиндел, или Орфиндел, или Ирендел, или Хоузи, или каквото и да е истинското ти име.
— Ти винаги си била и винаги ще си останеш Фрея — каза той. — Имаше време, когато бях готов да тръгна да я търся, за да мога да ти я дам — усмихна се Хоузи.
— Имаше време, когато ти ми я даде.
Ето. Каза го. Хоузи не бе просто Орфиндел, нито пък елф, нито Старей, или както там се наричаха. Той бе Майстора. Иън потръпна. Чичо Хоузи на Тори, приятелят, с когото Иън пътуваше, се оказа самият Майстор.
Обреченият Майстор?
Да бе, ама защо не? Закусваше с Один и Фрея, защо пък спътникът му да не бе онзи, който бе построил всичко важно и значимо, бащата на джуджетата, същият…
— А ти позволи да бъде счупена и разпръсната — отвърна Хоузи и тихите му думи прекъснаха мислите на Иън. — Предполагам, че вече не би го допуснала, защото божествата на плодородието вдъхват много повече доверие, когато се оттеглят, отколкото в активния си живот, нищо че силите им намаляват.