Тя пристъпи към него, след това спря и скръсти ръце.
— Да не би да мислиш, че няма да мога… да го убедя, него, или дори и теб? Да не би да ме предизвикваш? — Устните й се усмихваха, но очите й не трепваха.
Хоузи сви рамене.
— Мисля, че няма значение. Мисля, че ти си убедена, че целта и начините за постигането й са така преплетени, че вече не би се опитала да ме прелъстиш, мен или Иън, само и само за да си върнеш Брисингамен, защото мисля, че си убедена, че да притежаваш огърлицата, носи проклятие, равносилно на убийството заради Златото на Отер.
Единственото око на Харбард проблесна застрашително и той се надигна с дълбоко ръмжене в гърлото.
— Какво иска да ми каже Вековният Бог? — попита Хоузи. — Да не би да си готов да признаеш, че тогава си бил по-млад и по-гневен? Може би ти се иска да кажеш, че твоят вид никога не е бил отговорен за това, как използва мощта си? — Хоузи поклати глава с тъга. — Едва ли. Мисля, че всички ще се съгласите.
Харбард кимна бавно.
Хоузи бе закопчал меча си, преметна лъка през рамо, но все още не го бе закрепил.
— Иън, време е да тръгваме. Харбард? Ще бъдеш ли така любезен да ни превозиш до другата страна. И то веднага ако е възможно.
— Да.
Фрея подаде на Иън голяма издута кожена торба.
— Тук има по един кат дрехи и за двама ви, храна за из път и една дрънкулка, както обещах — каза тя.
Харбард се замисли за момент.
— И още нещо, сигурно — каза той. — Благословията ти за момчето.
Тя поклати глава.
— Моята благословия ли? Той вече я има. — Тя докосна устни с пръст, а след това ги положи на челото му. — И винаги ще бъде с него.
Ограждението за коне около лебедката беше празно. Виждаше се само коритото със странна на вид вода, няколко наръча слама и малко зърно в широк съд. Ограждението имаше формата на U. Единият ръкав стигаше на няколко метра от реката, а другият се изкачваше по крайречието около тъмна пещера в задигнатия бряг.
Харбард първо стовари купата сено от лявото си рамо, а след това пусна и торбата зърно от дясното с такъв замах, че Иън си помисли, че зърното ще се разпилее, а след това пъхна два пръста в устата си и изсвири.
Прозвуча далечен тропот на копита и два коня изскочиха от пещерата с подскоци, които скъсиха разстоянието много по-бързо, отколкото Иън си мислеше, че е възможно.
Само че единият не беше точно кон. Конете нямаха по четири крака от всяка страна, които да се движат в пълен синхрон с бързина, несвойствена за нормалните коне.
— Слейпнир — каза Харбард, когато животното спря пред оградата и изсумтя с огромна сила, та около ноздрите му се разлетя толкова прах, все едно че бе ударил с копито.
Беше огромен, сигурно поне колкото породата Пършеран или Клайдсдейл, но по-дълъг. Нямаше нищо елегантно или приятно, когато човек погледнеше сплъстената сива козина и дългата несресана грива, която заприлича на Иън по-скоро на брада на старец, отколкото на конска грива.
Ноздрите му бяха с размерите на юмруци, разширени докрай, докато той риеше земята с копито.
Погледът, с който удостои Иън, може и да не беше особено любезен, но излъчваше интелигентност. Той задържа погледа на животното.
— Как успява оградата да удържи това не…
— Него — поправи го тихо Хоузи и го посочи с палец. — Него.
— Как го удържа?
Усмивката на Харбард беше рязка.
— Ограждението няма за цел да го държи вътре, а да пази другите навън. За да не бъдат изядени. — Той протегна на дланта си кървав къс месо и го подаде на коня. Мускулите под копринената кожа се стегнаха като въжета, главата на Слейпнир се стрелна напред също като нападаща змия и парчето месо изчезна. В същия миг Слейпнир се извърна и затича в галоп към пещерата. Иън трябваше да вдигне ръка, за да се предпази от облаците прах.
— Останал е при мен — каза Харбард по-тихо и замислено, отколкото Иън го бе чувал преди — поради същата причина, поради която и Фрея е с мен. Той е пожелал така, не аз. — Повика другия кон.
— Среброчел — каза той.
Конят бе черен, катраненочерен, черен като нощта, чисто черен, а козината му не блестеше, освен светлото петно на челото, от което започваше дългата, никога неподстригвана грива. И той бе огромен, но не толкова внушителен, колкото Слейпнир и си имаше нормалните четири крака, въпреки че те изглеждаха много по-дебели и яки.