Е, сега вече нещата си идваха на мястото. Шантавите разкази на Хоузи, които винаги започваха така, все едно че бяха вълшебна приказка, се оказаха истина. Ториан наистина бе някакъв шампион и сега беше загазил, задето бе освободил Хоузи (и също така се предполагаше, заради кражбата на златните монети със странните знаци и неизвестния лик на тях) и ги чакаха беди.
Да, тя наистина беше уплашена. Нападението на Чедата я бе ужасило много повече от всичко, което й се бе случило, но Ториан се появи, преди да успеят да я отвлекат завинаги, и дори с нож, опрян на гърлото му, той се бе справил.
Нейният Ториан можеше да се справи.
Карин Торсен се отпусна в каретата и му се усмихна. Той бе настанен диагонално срещу нея. Пазачът, седнал до нея, не искаше двамата да са точно един срещу друг, а и бе постъпил много разумно, като не седна до Ториан, защото дори и окован, Ториан можеше да го победи, ако беше достатъчно близо.
Но така, както му бяха вързани китките отпред, а глезените — оковани плътно един до друг и занитени към дебела скоба на пода на каретата, той нямаше възможност да рита. Тънката тел, опасала врата му, бе занитена към подобна скоба на тавана. Ако се опиташе да се изправи на мястото си, щеше веднага да се удуши.
Ториан само й се усмихна окуражително.
Каретата зави и пътят отново изчезна, а на Карин й се стори, че виси над ръба.
Само че този път долу се виждаше Градището.
Фалиас изглеждаше така, сякаш бе издялан на върха на планинския масив от някой архитект гигант, който просто бе изрязал и премахнал всичко, което не подобаваше на Градището. Кулите и бойниците се издигаха високо, но не по-високо от мястото, където би трябвало да се намира върхът. Склонът бе оставен терасовиден с прозорци по стените, някои заобиколени от крепостни валове и балюстради, а други с малки, леко наклонени площади, които служеха за покриви на по-ниските нива.
Бе очаквала да види нещо строго и сиво, но Градището се оказа потънало в зеленина и позлата. На много от площадите растяха огромни дървета и бяха отгледани вълшебни градини, на някои от по-високите имаше лехи със зеленчуци или жито, които, независимо от терасите и височината й напомниха за полята около Хардуд.
Пред тях се появи огромна висока порта от дебели, незнайно колко стари, дъбови греди, скрепени с месингови скоби, покрити със смарагдовозелената патина на времето. Тази порта запълваше огромен отвор в склона на планината, а бойниците над нея бяха изградени от самите планински зъбери.
Ториан й се усмихна.
— Впечатляващо, а? — каза той на берсмолски, но след това премина на английски. — Ако изпадне някаква възможност, ще избягам сам, а после ще се върна и за теб, не бива да се отчайваш — каза той и повдигна вързаните си китки, сякаш й сочеше нещо през прозореца.
— Никакви приказки — предупреди пазачът на берсмолски. — Ще имате достатъчно време да говорите с Негово Топлейшество. — Той беше едър мъж, по-едър от Ториан, леко въоръжен, облечен в черните ливреи с ален пламък на Рода. Единственото му оръжие бе къса палка с ефес, обвит в кожа. Независимо дали Бранден дел Бранден или Херолф отговаряше за пленниците, той много добре знаеше какво върши.
„Дайте на моя Ториан меч — помисли си тя — и ще ви смачка всички.“
Не, това не беше истина. Ториан беше мъж, не някоя първична сила. Щеше да прегази този главорез тук без дори да се задъха, и щеше да си проправи път през поне още десет, ако не и повече. Но ги пазеха много повече от десет, а някои от тях носеха лъкове.
Карин се опита да не привлича внимание.
— Постъпи както трябва — каза тя.
Пазачът я погледна гневно.
— Никакви приказки — повтори той.
— Постъпи както трябва — повтори тя. Бранден дел Бранден бе слязъл от каретата и закрачи, към портата. Месингова плочка, необичайно ярка и блестяща, бе поставена от едната страна на портата. В плитка ниша до нея бе оставен дълъг чук. Той го взе и замахна с него веднъж, втори път, трети път, всеки път много предпазливо, и накрая удари месинговата плочка.
Думмммм. Карин по-скоро почувства, не чу звука. Сякаш ехото се понесе из цялата планина.
Думмммм. Отново.
От бойниците над портата се стелеше дим и разнасяше мириса чак до Карин. Нещо в този мирис й напомни за пържени картофки, въпреки че звучеше глупаво. Тя сви рамене.