Ивар дел Хивал се усмихна широко.
— Никога не бих се осмелил да споря с една обожаема.
Челото на Тори го болеше от мръщене. Проходът към Градището се стори на младежа необикновено познат, въпреки че не можа да се сети откъде. В разказите на чичо Хоузи за Градищата и за Войните между Градищата никога нямаше подробности, затова източникът трябваше да е друг.
Тук имаше нещо смешно и както изглежда той не беше единственият, който го забеляза. Майка, хванала под ръка някакъв дебел брадат тип, също го бе забелязала, но ги държаха прекалено далече едни от други, за да могат да си сравнят впечатленията.
Нарочно ли бе това?
Бранден дел Бранден забеляза, че Тори се опитва да каже нещо на мама само с движение на устните, и веднага смръщи чело.
— Сигурно замисляте нещо? — Той удари по стената с ръкавицата с метални шипове на кокалчетата. — Съмнявам се, че това е подходящото място, освен ако не знаете някой Скрит Проход, който ми е неизвестен. — Той се усмихна. — Ако е така, ще ви бъда благодарен поне в продължение на една година, ако сте така любезни да ми го покажете, пък дори и докато се опитвате да избягате.
— Не, няма такова нещо. При това няма да… — Тори си наложи да замълчи. Не, едва ли имаше Скрити Портали до самия вход, така замисълът на порталите напълно се обезсмисляше. Тези неща си бяха цяло изкуство. Да вземем например стаята за гости. Предназначението й не се губи, въпреки наличието на тайната врата към стаята на Тори. Вратата можеше да се заключва и от двете страни и така човек да се радва на усамотението си. Това бе и смисълът на помещенията, които Хоузи наричаше покои, да намери там човек спокойствие и усамотение. Една врата, която се заключва и от двете страни, не нарушаваше това спокойствие, напротив, тя подчертава замисъла му.
Маги му се намръщи. „Какво?“ — изрече с устни тя.
Той поклати глава. По-късно. Имаше нещо важно в цялата тази работа.
До тук пасажът си оставаше открит отгоре и минаващите бяха напълно уязвими от тези, които стърчаха по бойниците на около три метра над тях, но ето че навлязоха в тунел, осветен от фенери, който ги отведе в нещо като сребърна тръба, която отвеждаше навътре. Тори се зачуди какво ли е необходимо, за да може тази тръба да започне да бълва врящо олио в прохода и така да погълне всичкия кислород, докато изпържва нашествениците, но дори не се замисли дали това е осъществимо, а само как би могло да стане.
Всичко беше прекалено познато.
Знаеше, че следващият завой ще ги отведе до широк дълъг тунел, извит така, че той, или пък една настъпваща армия, няма да могат да видят нищо на повече от няколко метра пред краката си, но не чак толкова извит, че трима, които вървят един до друг, да изпитат неудобство, като се сблъскват един в друг.
Така се и оказа. Пасажът най-сетне ги отведе до просторен площад, покрит с калдъръм, обграден от десетина чворести дъба, поставени в делви, които имаха вид да са поне по на сто години, въпреки че бяха едва по три метра високи.
Тори присви очи и си ги представи като разлистени джуджета войни, застанали на вечен пост.
Краят на площада се разделяше на каменни стълбища. Едното бе широко, стъпалата ниски, но удобни за стъпване и то отвеждаше към друг площад. Второто стълбище, по-стръмно и по-тясно, водеше през зеления хълм към замъка, кацнал най-отгоре.
Групата пое именно по това стълбище.
Започваше да става горещо, но под сянката на листата, въздухът бе хладен и влажен, въпреки че имаше вкус на леко застоял. Въпреки това Тори се изпоти, докато се стараеше да не изостава от стражите по дългия път нагоре. Спираше за миг на всяка площадка, преди отново да тръгне да се изкачва.
По-напред, пред тройка пазачи, мама и татко се справяха доста успешно, а Маги се бе задъхала едва-едва.
Той й се усмихна.
— Дръж се — каза той на берсмолски. — Скоро всичко ще си дойде на мястото. — Ивар дел Хивал се намръщи.
— Баща ти, изглежда, доста ти е разказвал за това място, или е било за Градищата?
Тори сви рамене.
— Не кой знае колко. Всъщност тъкмо пресметнах колко е високо и преброих стълбите. — Обяснението му бе доста неубедително, но на Ивар дел Хивал, изглежда, му стигаше, поне за момента.
Не беше татко. Беше Хоузи. Усетът на Хоузи към начина на строене определено бе повлиян от Фалиас. Платката за почукване на вратата, която бе монтирал у тях вкъщи, бе съвсем същата като огромната платка с чукчето на портата. Извитите пасажи бяха създадени по същия начин като подстъпите към оборите, които чичо Хоузи и татко построиха на семейство Ериксон. Прасетата се плашеха от острите ъгли и понякога се опитваха да се върнат назад, но когато ги пуснеха в извит проход, те щяха да го следват, докъдето вървеше.