А пък стълбите, които се изкачваха по хълма, сигурно имаха площадки за престой по пътя нагоре към върха, също като смешната стълба, която чичо Хоузи помогна на Ейнар Олберг да направи в силоза. На пръв поглед изглеждаше смешна, но бе предвидено, че докато се изкачваш, ще се измориш и затова бе измислена нещо като площадка с място за отмора, а до върха оставаха незначителен брой стъпала.
И тук замисълът беше същият.
Точно на мястото, където той очакваше, последната площадка се оказа по-широка и изви към дванайсетина стъпала, които водеха до тясна тераса, оградена от стара каменна ограда, покрита с мъх и бръшлян. Стара дъбова двойна врата бе оставена отворена и разкриваше тъмен пасаж.
— Това ли е пътят към тъмницата? — попита Тори.
Ивар дел Хивал се ухили, а Бранден дел Бранден сви устни за секунда.
— Можеше и да бъде, Ториан дел Ториан младши — отвърна Бранден дел Бранден, — само че не е престъпление да се родиш син на предател, нито пък да убиеш човек по време на дуел.
На вратата ги посрещнаха трима вестри, предвождани от един смешно кльощав мъж, на около петдесет, предположи Тори. Слабостта му бе подчертана от късите панталонки и черните чорапи, независимо че носеше дълго до коленете черно сако или може би беше палто, обточено със златен кант. То приличаше повече на прекалено дълга пребоядисана лабораторна престилка и въпреки това му придаваше известно достойнство.
Той изви дясната си ръка пред себе си и се поклони.
— По заповед на Негово Топлейшество ви приветствам с добре дошли във Фалиас. Аз съм Джамед дел Бруно, клафварер на Негово Топлейшество — представи се той.
Маги смръщи чело.
— Клафварер значи — повтори Тори. — Пазител на ключовете. Иконом. Майордом.
Джамед дел Бруно изсумтя.
— Позволете ми да ви отведа в Зелената стая. Негово Топлейшество ще ви приеме, след като обядва, а има толкова много — той замълча и отново изсумтя, — което трябва да бъде приведено в ред дотогава.
Що се касаеше до затворите, този не беше никак лош. Зелената стая се оказаха спални, разположени високо в югоизточната кула на основното крило, построени под ъгъл трийсет градуса спрямо общото ниво, до които се стигаше по радиален коридор, който отвеждаше в огромна зала на самата извивка на външната стена.
Ниски столове и канапе с много смешна форма образуваха нещо като полукръг край камините и в двата края на стаята. По-голямата част от външната стена представляваше дълъг извит прозорец, който започваше от пода и стигаше почти до тавана. В Градището имаше и по-високи кули, но те бяха чак от другата страна. Единственото, което Тори забеляза да се извисява над тях, бе далечен планински връх.
— Гориас — каза татко. — Каменният Род.
Полята, ширнали се под тях, бяха като постеля в зелено и кафяво, просната върху полегатите хълмове, и приличаха на гигантска купа, в далечния край опасана от друга планинска верига, а може да беше и част от тази и на човек му се струваше, че орните земи на Средните Владения са издълбани от извисилите се планини, сякаш господ ги бе загребал с черпак.
Тори изсумтя. Не беше кой знае какво като затвор. Счупваш прозореца, спускаш надолу едно въже и работата е готова. Да се стигне в Градището, можеше да се окаже доста сложно, докато излизането опираше до това да намери подходящо място за въжето. Малко внимание при спускането и готово.
Ала накъде след това?
Татко бе застанал до лакътя му.
— Не, тая няма да я бъде. — Той почука по прозореца. Звукът бе странен. — Това е някакъв кристал — поясни той. — Поставен е преди хиляда години, ако не и повече. — Държеше в ръка колана си и го опипваше, за да освободи катарамата. Скритата част от катарамата се оказа изненадващо остра, значи това бе още една от хитрите приумици на чичо Хоузи.
Татко протегна катарамата и я прокара по стъклото. Вместо познатото скърцане, когато метал се отърка в стъкло, тя просто се плъзна.
— Не, пътят навън не минава оттук — каза той с въздишка и постави ръка на рамото на Тори. — А и не можеш да видиш всички препятствия — каза тихо той. — Представи си, че ще пътуваме с майка ти и с Маги, нито една от тях не умее да се движи бързо като нас с теб, а пък ние двамата сме доста по-бавни от Чедата, които Негово Топлейшество е наредил да обикалят стените и да ни причакат. — Той се замисли за момент, а след това поклати глава. — А трябва да обмислим и други неща.