Докато ги водеха по коридорите, след тях се обръщаха, но Тори дори за миг не си помисли, че причината е в достолепния вид на двама им с татко.
— Разбирам — започна Огненият Херцог, — че сте имали възможност да се освежите.
— За което сме много благодарни, Ваше Топлейшество — отвърна татко.
Огненият Херцог бе решил да ги приеме в залата, която Джамед дел Бруно нарече тронна, въпреки че на Тори му заприлича на личен кабинет. Една от стените бе покрита с лавици книги, а пред огромен статив бяха натрупани карти, навити на рула. Друга бе цялата покрита с гоблен, на който мечоносец с надути мускули се бе надвесил над туловището на някакво човекоподобно създание, докато трета бе цялата в нарези, направени в оригиналния камък, някои покрити с кадифе, други с врати на шкафове, които придаваха домашен уют. Тори беше готов да се обзаложи, че и трите стени криеха поне по един таен път навън или към стаята. Очите му веднага се стрелнаха към място на гравирания таван, скрито в сенките на лампите. Там сигурно имаше нещо.
Оставаше и подът. Под някои, ако не и под всички дървени плоскости, сигурно имаше тайни врати, или поне изход за някъде. Всичко това беше познато, стилът му беше много познат.
За човек с неговите размери, Негово Топлейшество се надигна с удивителна лекота от дървения стол. Тори бе почти сигурен, че под кожената тапицерия на седалката и гърба има възглавници. Херцогът се изправи пред един от прозорците, който и тук започваше от пода и стигаше чак до тавана, широко разкрачен, ръцете му хванати зад гърба.
— Ториан дел Ториан — каза той. Гласът му бе по-дълбок, отколкото Тори предполагаше, но звучеше малко странно, сякаш в него имаше особено съзвучие, все едно че Огненият Херцог създаваше някакъв резонанс. — Старши. — Той изговаряше думите бързо. Синкавите му устни се свиха, а след това се отпуснаха отново. — Много време мина, откакто се видяхме за последен път. Благодаря и на теб, и на спътниците ти, че дойдохте да ме посетите.
Татко се усмихна, но Тори бе наясно, че това не е искрена усмивка.
— Нищо работа, Ваше Топлейшество. Вашите псета ни отправиха толкова настойчива покана, че не можах да устоя.
Беше смешно. И четиримата бяха затворници и всеки един от тях имаше причина да се страхува, най-вече татко, който със сигурност разбираше много по-добре от тях от какво да се страхуват и защо, а въпреки това стоеше малко по-изправен от обикновено, тялото му бе по-скоро в готовност, отколкото напрегнато, цялата тежест бе отпусната на петите също като танцьор и на Тори му заприлича на едно от превъплъщенията на Джони Карсън, когато прави монолог. Погледна мама. Тя бе забелязала същото.
Каквото и да предстоеше, татко бе напълно подготвен.
Огненият Херцог кимна бавно.
— Така постъпват те. Помолих Херолф и Чедата му да вардят стените… очаквам посетители.
— Нима?
— Завръщането ти е такава новина, а в Средните Владения рядко пристигат новини. Беше много досадно, докато те нямаше. Очаквам да получа отговорите на някои… — той се поколеба за момент — незначителни предизвикателства, които отправих напоследък. А може да се окаже, че ще дойде и друг гост.
Татко поклати глава.
— Не бих се надявал.
— Аз пък се надявам — каза Огненият Херцог. — Една птичка ми прошепна, че наш стар приятел е пристигнал в Тир На Ног, а пък аз подозирам, че се е заклел… — Огненият Херцог плесна с длан ръката си също като риба, която се мяташе във въздуха на брега на реката — да се погрижи за вашето добруване. — Раменете му потрепваха нагоре и надолу. — Възможно е и да греша. Междувременно, надявам се да не греша, но съм ти дал авансово едни двеста двайсет и три златни монети и се надявам искрено, че ще си ги отработиш. Затова си позволих да насроча няколко дребни срещи…
— Станар дел Брунден ли?
Огненият Херцог се усмихна.
— Най-вече той. С Негова Непоколебимост не успяхме да постигнем съгласие, а пък аз предпочитам нещата да се решат в моя полза. Страхувам се, че двубоят до първа кръв с Родик дел Ренал не постигна желания резултат. Защо да не пробваме до втора кръв? Дори може да стигнем и по-далече.