— Надявам се да размислите — усмихна се Бранден дел Бранден, а Ивар дел Хивал се намръщи. — Той наистина много настоя, та на вас ви се обръща специално внимание, на всички ви. Ще бъдат и някои ваши стари приятели, а пък аз бих искал да настоя Изключителната Маги и Невероятната Карин да ме красят от двете ми страни, когато влизаме. Поне тази чест може да ми бъде оказана като компенсация, че ги ескортирах до Градището. — Той повдигна едната си вежда. — Дори се носи слух, че Маестрото по дуелите ще удостои празненството с присъствието си.
Това, изглежда, бе истински шок за татко.
— Нямах представа, че е в Градището.
— Но той има представа, че вие сте тук, и независимо от факта дали е тук сега или не, много е възможно утре да присъства. Или ако не утре, то след няколко дни. — Бранден дел Бранден се ухили широко. — Ивар дел Хивал ще ви отведе до покоите ви. Двамата с него ще наминем, за да ви придружим, например в тринайсетия час утре.
Татко кимна.
Бранден дел Бранден се обърна към Тори.
— Ти, Ториан дел Ториан младши, ако прецениш, че предпочиташ да си останеш в покоите, няма да настоявам…
— Ще дойда — каза Тори.
— О!
— Небето властва над все — пееха децата, а топката подскачаше.
Тори беше бесен от мълчанието на четиримата, докато пресичаха тераси и слизаха по стълбите към кулата, а след това нагоре към отредените им стаи. Опита се да заговори, но никой не отвърна. Мама и татко се затвориха в своята стая, а Маги, малко след това, заяви, че я боли глава, и стори същото.
— Приятен следобед и на теб, Ториан дел Ториан — каза Ивар дел Ивар. — Ще се видим малко по-късно. Трябва да се погрижа за семейните дела. — Поклонът на едрия мъж бе приятелски, макар и направен по задължение, след което той се завъртя на пети и си тръгна.
Тори се просна на ниското канапе до широкия прозорец и скръсти ръце на гърдите си. По дяволите, трябваше да отиде. Гърбът на татко…
Тори стана и се приближи до подредените за упражнения мечове на най-далечната стена. Избра си сабя, която бе малко по-дълга от обичайното и прекалено тежка за вкуса му, въпреки че щеше да е доста добра, ако не беше тъпият й връх и внимателно притъпеното острие на осем сантиметра под върха. Той се протегна няколко пъти и пробва различни комбинации.
Това поне все още го можеше.
Очевидно бе наложително да се приготви както физически, така и психически. Татко щеше да бъде предизвикан, а Тори трябваше да намери начин да се намеси и пресече някои от предизвикателствата, защото колкото и да беше добър, татко вече не беше фехтовчикът от младите си години. Огненият Херцог не го екзекутира, вместо това го посочи за свой шампион, а това означаваше смъртта на десетки пробождания, вместо само на едно.
Не чу отварянето на вратата, но когато се извърна, зад него бе застанал татко.
— Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да ме предпазиш от всички тези чакали? — попита той.
Тори се опита да разгадае изражението на лицето му. Забавляваше ли се? Не. По-скоро изразяваше скептицизъм, въпреки че татко, както обикновено, се владееше. Тори никога не бе виждал баща си да губи самообладание и се съмняваше дали някой някога го е виждал. Това бе напълно нетипично за баща му.
— Е, все някой трябва да го направи — отвърна Тори.
— Така ли? И ти си мислиш, че ще успееш да поемеш всички желаещи?
Татко бе само по къси панталонки, без обувки. Под гъстите косми по гърдите му, белезите му изпъкваха по-бели, отколкото преди, особено онзи дългият, който минаваше отстрани на ребрата, от дясната страна. Оставаше и онзи от външната страна на ръката, която държи меча, който стигаше почти до рамото, а също и трите на дясното му бедро, които не отиваха много на четирите паралелни на лявото бедро. И двете му колена бяха нашарени с малки белези, по около сантиметър, дори по-малки.
Тори бе виждал белезите на баща си стотици, не, хиляди пъти, но никога преди не бе забелязвал, не и съзнателно, че те всички бяха периферни, някъде отстрани на тялото. Това беше, или защото никой тук не атакуваше централната част на тялото, или, което бе по-вероятно, защото той винаги бе защитавал средната част, дори и това да е означавало ударът да попадне някъде отстрани.
— Аз те питах, Тори, мислиш ли, че ще успееш да победиш всички желаещи?
— Възможно е.
— Възможно е — съгласи се татко и взе един от учебните мечове. — Но е и много малко вероятно. Сигурно си се бил в много повече учебни схватки през изминалите години, отколкото аз през целия ми живот, но само един-единствен път си поемал истински меч в ръка. Това са две доста различни неща — каза той.