Той се отпусна на пейката и както го бе посъветвал слугата вестри преди малко, се съблече гол и остави меча на пейката до някаква необичайно груба и дебела кърпа. Със себе си взе единствено стара четка за баня с дълга дръжка и калъп восъчен сапун, който миришеше на грейпфрут и мед.
След един завой се озова при душовете.
Те бяха в ниша, монтирана извън стените, покривът открит, за да влиза слънце и да може да се наблюдава какво става долу и наоколо през дървена решетка, по която бяха избуяли лози, малките алени цветчета изпъстряха изобилието от триъгълни листа. Вода от някакъв далечен извор се процеждаше надолу по издялан в скалите улей и се събираше в огромен железен контейнер, закрепен на стената на стойка, която можеше да се навежда с подръпването на верига и която минаваше през пръстен от едната страна. Когато контейнерът беше пълен, непрекъснато течащата вода се отклоняваше по V-образен чучур на едната страна и течеше по леко наклонения под към улук, прокаран по външната страна на банята.
Тори бързо се насапуниса под тънката струя, след това дръпна една дръжка и задейства механизма на контейнера и с наслада остана под вече по-обилната ледена струя.
Зъбите му тракаха, но никога преди не се бе чувствал толкова чист.
Почти бе приключил с обличането, все още се мотаеше с кукичките, които заместваха копчетата на ризата, когато Маги влезе и затвори вратата след себе си. Беше в бяла памучна риза до коленете и носеше наръч дрехи и десетина кърпи.
— Бимбур каза, че сигурно вече си тук — каза тя с доста мразовит тон.
— Бимбур ли? — Тори предположи, че това е едно от джуджетата, защото не се бе сетил да ги попита за имената. И без това му се струваше безкрайно необичайно да са около него.
— Неандер… вестрито, което дойде, за да оправи стаите. Каза, че си тръгнал към душовете и може вече и да си готов.
Защо беше толкова ядосана Маги? Аха! Беше забравил. Опитите им да изглеждат така, сякаш не се понасят, все още не бяха дали резултат, а може би дори никога нямаше да се получи желаният ефект, но това не бе причина да не продължават. Поне така Маги се превръщаше в доста по-незначителен обект за някого, който имаше намерение да се добере до Тори. И освен това преструвката трябваше да продължава и тук. Въпреки че на това място никой не можеше да ги види, стените и вратите бяха дълбоки и здрави, но не бе невъзможно някой да ги подслушва. Една дупка, която стигаше до външната страна на стената, можеше да отвежда и звуците не по-зле от светлината.
— Е, тръгвам си — отвърна той и се опита гласът му да звучи ядно. — Изчакай само момент.
— Благодаря — каза тя с ледения си глас, но с усмивка. Седна до него и приближи устни до ухото му. — Струва ми се, че ще ни оставят да се поогледаме наоколо, но не ми се ходи сама — прошепна тя, а след това обърна глава, за да може той да прошепне.
— Е, какво искаш да направя? Да те помъкна след себе си? — шушукаше той.
Тя се усмихна и изрече само с устни: „Дадено. Само че внимавай.“
Той се усмихна.
— А ти какво ще направиш за мен? — прошушна той.
„Както вече ти казах — изрече отново с устни тя, — бъди внимателен.“ Пръстите й се заиграха с катарамата на колана му. Подът е твърд.
Усмихна му се на една страна.
— Ама…
— Направо да не повярваш какви работи държите в аптечките за първа помощ. — Тя извади нещо, което приличаше на златна монета, между пръстите си и я пречупи на две. — Никак не ми се иска — каза тя, а усмивката й издаде лъжата. — Никак.
Тори се ухили. Е, в повечето случаи не, означава не, помисли си той.
Но не и когато тя повдига въпроса и се подсмихва, стиснала презерватив в ръка, и започва да постила кърпи по пода.
Кривият път се виеше ту нагоре, ту надолу по периферията на града и заобикаляше кули и площади, понякога дори минаваше по запазената външна стена, ограждаща площадите, понякога навлизаше в града и се превръщаше в тясна алея между две сгради или прерязваше някой площад, а грубите, елмазено твърди камъни контрастираха с вградените полирани правоъгълни мраморни плочи, с които бяха покрити площадите.