— И те го спират, така ли?
Той сви устни.
— Сигурно е просто съвпадение, че тези фермери, които въртят добра търговия на пазара, но въпреки това обявяват трудности, когато дойде време за данъците, са тези, които местният надзирател, обикновено служител на Рода, понякога може и да е някой кадет, посещава. — Той сви рамене. — Аз не вярвам в съвпаденията особено когато нещата протичат по един и същи начин и на градските, и на селските пазари. Освен това съм сигурен, че фермерите от околността често въртят тайно търговията си нощем, така че никой не може да ги хване и да ги обложи с данъци. И никога не забравяй, че почти нищо не убягва от тези привидно заблеяни момиченца.
Там долу, една от младите госпожици тъкмо бе извадила дървена кутия и я бе отворила. В нея имаше цял куп дребни неща, които Карин не успя да види какви са.
— Играта се казва Каприз — каза Ториан. — Никога не успях да я схвана, но целта е да се определи кои са квадратчетата, които държи противникът ти, на базата на доста откъслечна информация.
Карин смръщи чело.
— Звучи ми като… ами покер.
Ториан сви рамене, без да обръща повече внимание на забележката й.
— Може и да си права. — Игрите с пари не го интересуваха. Виж, шахът беше нещо друго. Двамата с Боб Орстед бяха прекарали много нощи надвесени над старата износена шахматна дъска, сигурно останала от едно време, с по чашка кафе, но когато мъжете се събираха на покер у Свен, той винаги отказваше и след години те престанаха да го викат.
Карин кимна. Шах, но не и покер. Стратегия, но не и пари. Сега вече разбираше защо никога не я разпитваше за успехите й на борсата.
— Нека да позная — каза тя, — на теб ти трябва момиче, което да разбира от сметки.
Той се усмихна и постави ръце на кръста й.
— Освен всичко друго.
Ръцете й се плъзнаха по гърба му, но тя бързо се овладя. Не беше свикнала Ториан да я разсейва, но ето че той бе успял. Стегна се.
— Все още не си ми казал какво мислиш да направим.
— Ами… — той се замисли за миг. — Не е кой знае колко трудно. Първо, смятам да останем живи и да поговорим за всичко, което съм направил през последните години, за това, колко близък стана Хоузи на семейството ни, и да покажа на практика колко съм добър с меча. — Той поглади ефеса. — Ще сразя всеки мъж, когото другите родове изправят срещу мен, и ще направя да изглежда така, сякаш е било фасулска работа за мен, а накрая ще се окажа ключът към Орфиндел. Ще дам на Негово Топлейшество всичко, което пожелае — каза той и стисна зъби, а устните му се разтвориха едва-едва. — Накрая другите родове ще решат, че става прекалено опасно и че Негово Топлейшество се е превърнал в прекалено голяма заплаха.
Карин се намръщи.
— И какво ще направят те тогава?
Той я придърпа към себе си.
— Понякога — прошепна нежно и с любов — задаваш прекалено много въпроси. Дръж се, милата ми Карин. Няма защо да бързаме.
Глава 16
Бягство
Късно следобеда на втория ден, също както и през първия, Хоузи позволи да спрат за почивка.
Иън бе благодарен, но Среброчел вдигна огромната си глава, изсумтя и се отдели нанякъде през гъстия шубрак надолу по склона към виещия се сребрист поток, който проблясваше на слънцето. Потокът не беше пълноводен, но тънките струйки от разтопен сняг се стичаха надолу, за да се влеят в по-големи, които щяха да се отправят към Гилфи. Една планина, независимо колко е висока, си остава купчина от множество малки камъчета.
Конят шумно пресече шубрака.
Е, ако Среброчел нямаше желание да почива, майната му. Иън бе изтощен. След като бяха прекосили милион километри вчера — добре де, добре, само му се стори, че са поне милион — най-сетне бяха спрели, и то, защото бе прекалено тъмно, за да продължават, а той спа на пресекулки, будеше се при всяко просвирване на птица или жужене на някое насекомо; когато вятърът се провираше сред листата или когато се стряскаше, без сам да знае защо. Множеството насекоми и птици не спряха нощния си концерт, вятърът не спря да шумоли сред листата и Иън се буди поне десет пъти.