Ходенето пропъди мускулната треска от краката и гърба му, но по обед отново усети умората, а след това вече ставаше по-зле и по-зле. Затова младежът се стовари край коренището на един стар дъб и дори не си направи труда да си свали раницата. Тя поне го предпазваше от грубата кора. Хоузи пък само клекна, също като паяк, и се зарови в своята раница, за да извади нещо подобно на мях. Отпи от него, а след това го захвърли на пътя.
Наистина, водата не бе свежа и прясна като вчера, но не биваше да я хвърля.
— Ей — започна Иън, но се усети. — Олеле.
Хоузи се усмихна, а зъбите му се бялнаха на тъмната кожа.
— Да, предпочитам прясната вода от потока пред остатъците, които си носим от кладенеца. — Той погледна към склона. — Като знам, че нагоре има кедри, значи тази вода ще е добра.
— Струва ми се, че съм чел нещо подобно в наръчника на младите скаути — каза Иън.
— Я виж ти? Скаут ли си бил?
Иън поклати глава.
— За много малко. Старият коп… баща ми ми забрани. — Той сви рамене. Тогава бе споменал нещо пред господин Маклинток, който пък се постара дискретно да проучи въпроса с Бен Силвърстайн и любимият стар татко веднага изтегли Иън от скаутите, като непрекъснато повтаряше разни завоалирани заплахи за съд, които бяха напълно достатъчни, за да уплашат ръководителя.
Не че някой можеше да направи нещо по въпроса. В такива случаи трябва да се покажат синини, и то не една и две, за да бъдат накарани властите да разгледат случая като малтретиране на дете, а по-голямата част от помията и гадостите, които татко изсипваше на главата на Иън, бяха просто думи, крясъци и пиянски обиди.
В това няма абсолютно нищо незаконно.
Хоузи кимна.
— Явно е бил доста красноречив.
Иън си свали ботуша и заразтрива стъпалото. Така кръвообращението му щеше да се подобри, а малко въздух щеше да се отрази добре и на чорапите и на кожата му, въпреки че ако имаше някой по посока на вятъра, благодарение на миризмата щяха да усетят присъствието им от километри. Та в тази връзка…
— Защо ми се струва, че каза, че има много, които ще те търсят, след като знаят, че вече си се върнал… тук? — Каквото и да беше това тук.
Хоузи извади парче месо от раницата и го захапа умислен.
— Така е — отвърна той. — Изглеждам малко по-различно… и, слава богу, мириша малко по-различно… отколкото преди. По-скоро като нощен елф, въпреки че би трябвало да съм с много смесена кръв, за да изтърпя дневната светлина. — Той огледа горната част на ръката си така, сякаш я виждаше за пръв път. — Да, но ето че и Один, и Фрея ме познаха на часа, както ще ме познае и всеки от Стареите. — Той вдигна глава и се усмихна. — Затова е най-добре да избягваме всички Старей, нали? Поне докато не пристигнем.
— Да пристигнем значи. И къде трябва да пристигнем? — попита Иън и се почувства също като дете, което непрекъснато повтаря: „Стигнахме ли вече?“
Хоузи вдигна пръст.
— Все по този път — обясни търпеливо той. — За няколко дни, ако се движим достатъчно бързо и нищо не ни забави, ще ни отнеме един ден по-малко, отколкото когато ме попита вчера. Отиваме във Фалиас, където са отвели приятелите ти.
Иън изсумтя.
— И по пътя няма да има постови, които да дебнат, за да те спипат? — попита той. Вчера се бе замислил по този въпрос, но докато Хоузи позволи да спрат за почивка, единствената мисъл на Иън бе колко е уморен и любопитството му се бе стопило.
Хоузи кимна.
— Сигурно са поставили. Но ние не се движим по главния път, нито пък по някой удобен, и то тъкмо заради това. Тук е много по-малко вероятно някой да ни причаква, особено пък след като последната отсечка към Градището е…
— Скрита? — Иън наблегна на думата.
Хоузи се намръщи.
— Не. Просто е прикрита. Може да се каже, че и до днес си остава ненамерена.
— Значи това ни е планът? Вървим по заобиколни пътища към този град Фалиас и се заминаваме със семейство Торсен и Маги.
Хоузи не отговори веднага.
— Кажи ми, Иън, какви са кодовете на една от подводниците „Трайдънт“, които капитанът може да използва, за да изстреля ядреното оръжие?