Иън разпери ръце.
— Не знам.
— Много добре. А сега, представи си, че стисвам гениталиите ти с нажежено желязо и отново ти задавам същия въпрос. Какви са кодовете? Кажи ми?
— Добре де, добре — изкриви устни Иън. — Това, което не го знам, не мога и да го издам. Дори и да ме измъчват.
— Дори и по-лошо.
— Че какво по-лошо може да има от мъченията?
— Искрено се надявам никога да не разбереш. — Хоузи го гледа сериозно и умислено в продължение на една дълга минута. — Никога. — Изправи се и нагласи раницата на гърба си. — Да тръгваме. Искам да прехвърлим хребета до смрачаване.
Някакъв идиот го разтърсваше в тъмното и се опитваше да го изтръгне от най-необикновения скапан сън, който някога бе сънувал.
Иън се протегна към лампата на нощното шкафче, за да напипа малкото кръгло копче, но пръстите му попаднаха на мократа трева.
Изобщо не е сън, осъзна той и се зачуди защо ли никога не се е опитвал да прекъсне някой кошмар по този начин преди. Ако беше истински кошмар, значи можеше да се събуди…
— Събуди се, Иън Силвърстайн — съскаше Хоузи. — Имаме неприятности.
Иън се изправи, отметна одеялата настрани и несъзнателно посегна към дръжката на меча. Кога бе успял да развие този рефлекс? Това съвсем не бе първото, което един фехтовчик прави, когато се събуди на сутринта, пък било то и посред нощ.
Сигурно се бе потил насън, защото нощният въздух му се стори режещо студен. Уви се плътно в наметката и се изправи в тъмното.
Беше наистина много тъмно. Едва виждаше ръката си, а смътно очертаната фигура пред него бе Хоузи, но го разбра единствено защото бе чул гласа му не защото го видя. Бяха се натрупали облаци и нощното небе вече не бе обсипано с трепкащи звезди, а приличаше на яма, пълна с катран.
Опитай се да намериш пътя, да бе, как ли пък не.
Някъде в далечината се чу вой на куче. Май не беше куче, това бе продължителен, остър вой, който звучеше по-скоро като вълчи.
— Чедата ли са?
— Ммм. — Хоузи се ослушваше притихнал, докато някъде прозвуча друг вой. — Един от тях е попаднал на следите ни и съобщава къде точно, а сега изчаква да получи инструкции и отговор, преди да тръгне да ни търси.
— А как вижда на тъмно? Аз лично съм като сляп — каза Иън.
Студеният мрак му се стори ужасяващо страховит. Наоколо можеше да го дебнат очи и остри зъби, а той не можеше да направи нищо. Дали да извади меча и да се надява, че ще посече, който е наоколо?
— Чедата виждат отлично на тъмно, въпреки че в такава тъмна нощ ще им се наложи да се движат доста по-бавно, отколкото са свикнали, но само ако нямат следа, по която да вървят. Среброчел? Среброчел.
Иън чу как конят се приближава шумно през шубраците и вятърът довя особената остра конска миризма на кон, но дори и бял кон да се бе изпречил пред него, той нямаше да успее да го види в нощ, тъмна като тази.
— Ами вие със Среброчел? — попита Иън.
— Среброчел не може да вижда, ако няма светлина. Едно време аз… — той замълча. — Аз също не мога да виждам на тъмно.
И какво, по дяволите, да правим?
— Значи, ако се наложи да бягаме, най-добре да си направим факла или нещо такова.
Хоузи измърмори нещо.
— Когато се развидели, ще намеря бреза, ще й обеля кората, за да я използваме за факла. Май трябваше да го направя преди. Или пък да бях взел малко дюшеклък, да го напоя с масло за фенери, което нямам, защото нямам и фенер, защото не исках да светя нощем, защото… — Той въздъхна.
Иън не бе сигурен дали уплахата му е по-силна от раздразнението. Върколаци… Чеда ги преследваха в тъмното и това, изглежда, никак не ги притесняваше, но Хоузи, Среброчел и Иън не можеха да мръднат…
— И какво ще правим? Ще ги чакаме ли?
— Изборът ни не е кой знае какъв. — Иън чу, че Хоузи нагласява презрамките на раницата. — Май имах едно от тези някъде тук… аха. — След това той долови звуци, които не можа да определи откъде идват, последвани от ругатни.
От дланта на тъмнокожия мъж заструи ярка светлина и разпръсна мрака чак до най-далечните кътчета на малката поляна. Дългото скулесто лице на Хоузи блестеше с демонични отблясъци, а хлътналите му бузи и сянката на тесния му нос изглеждаха още по-черни.
— И появи се светлина — изрече с усмивка Хоузи. Доларът в ръката му излъчваше бяла светлина и Иън потръпна, когато си помисли каква топлина е събрана там.