Само че топлина не се излъчваше. Тази малка метална монета, сякаш нажежена до бяло, можеше да прогори дупка в дланта на Хоузи, а горещата вълна да блъсне Иън право в лицето.
Спътникът му държеше монетата между средния и безименния си пръст, изпънал ръка напред, а дланта му сякаш насочваше отблясъците към пътеката.
Под ярката светлина Среброчел риеше земята и пръхтеше шумно, а около копитата му се вдигаха облачета прах. В ноздрите на Иън нахлу натрапчива конска миризма, а лицето му се покри със ситни капчици.
Той се избърса с наметката.
— И защо не го направи това веднага?
Хоузи сви устни.
— Сигурно защото нямах никакво желание да насочвам умелите в магията, които са на сто и петдесет… километра наоколо, че се намирам тук. Не смяташ ли, че това е една доста убедителна причина? Или по-добре би ме разбрал, ако ти кажа, че създание, което някога е летяло с лекота, не намира никакво удоволствие да пълзи, разкъсвано от болка?
— Значи сега ни се налага да бягаме, така ли?
— Не. — Хоузи вече си бе наметнал пелерината и извади няколко кожени каишки, с които завърза горната част на колчана и лъка, на който бе свалил тетивата, за презрамките на раницата така, че ръцете му да останат свободни. С няколко бързи замаха затегна и меча към ножницата. Подхвърли на Иън друга каишка, за да стори и той същото.
— Случи се нещо крайно неприятно. — Хоузи положи свободната си ръка на врата на Среброчел. — Знам, че си по-бърз от тях, стари приятелю…
Иън едва се стърпя да не му възрази. Един кон не би могъл да надбяга глутница вълци, но пък Среброчел не беше най-обикновен кон, обаче и Чедата не бяха обикновени вълци.
— … но ще трябва да ги надбягаш, без да ни хвърлиш от широкия си гръб. Би ли опитал?
— Едно пръхтене, за да, две за не.
Иън никога не си бе представял, че един кон може да гледа лошо, но стана точно така, докато огромната глава на Среброчел бавно се заклати нагоре и надолу. Той изпръхтя отново, отметна глава, а кичури от гривата му се стрелнаха наоколо също като камшици.
— Хайде, Иън Силвърстайн — подкани го Хоузи, отпусна се на едно коляно и преплете пръсти пред него. Блестящата монета осветяваше само гърдите и лицето му и широката черна страна на коня. — Среброчел няма да изтърпи нито седло на гърба си, нито пък юзда през устата, но ще ти позволи да се държиш за гривата му, затова стискай с всички сили и с ръце, и с крака.
„Аз съм си градско чедо, не яздя коне, още по-малко такива гигантски коне, да не говорим пък за магически коне, а пък какво остава за гигантски магически безсмъртни коне“ — мислеше си Иън, но постави ботуша си в преплетените ръце на Хоузи и се покачи на широкия гръб на Среброчел. Все едно че седеше върху космата статуя. Космите на коня бяха по-твърди и по-остри, отколкото му се бе сторило, докато го гледаше, а мускулите под кожата бяха твърди като камък и дори не трепваха. Можеше да го удря по гърба и единственото, което щеше да постигне, бе да си счупи ръката.
Хоузи се покачи на гърба на коня зад Иън и обхвана кръста на Иън с яката си ръка. Другата си ръка протегна напред и блестящата монета освети, макар и доста смътно, пътеката, която щеше да ги отведе на пътя. Това бе достатъчно за Среброчел. Конят потегли бавно и спокойно, а Иън вплете пръсти в гривата му, въпреки че много трудно раздели сплъстените кичури.
— Каквото и да става, Иън Силвърстайн, дръж се здраво — каза Хоузи. — И си пази очите.
Клони пернаха Иън през лицето. Той сви глава и затвори очи, за да ги защити, докато излязат на пътя, а шумоленето и звуците на счупени клонки се превърна в потракването на масивните копита на коня, когато тръгна по равното. Ритъмът му бе спокоен и човек лесно можеше да върви с него, дори за момент Иън реши, че това няма да представлява никакъв проблем.
Трак, трак, трак, трак се превърна в трак-трак-трак-трак, а след това премина в трактрактрактрак и вече не беше толкова лесно да разграничиш ритъма и да се поклащаш ту наляво, ту надясно, в зависимост от стъпките на коня.
Среброчел премина в лек галоп — трак-троп, трак-троп и ръката на Хоузи, с която придържаше Иън, започна да се изхлузва, а младежът усети, че и краката му се изплъзват от широкия гръб на коня.
Иън се приплъзна напред, напрягайки цялата си сила, и се изхлузи през раменете на коня, стиснал с всички сили гривата. Цялата му тежест падаше върху раменете и за момент си помисли, че ръцете му ще се отскубнат, докато се подмяташе, особено когато един замах на десния преден крак на Среброчел го перна през ботуша.