Насилвам се да продължа. Ако искам да съм вярна на Димитри и на нашата любов, трябва да му призная всичко докрай.
— Всъщност може и да не пътувам, докато спя, ала едно е вярно: не съм сигурна в нищо, нямам достатъчно доверие в себе си.
Той ме придърпва по-близо до себе си и ме стиска здраво в обятията си. В този миг аз чувствам, че нищо не може да ни раздели — нито в този, нито в някой друг свят.
— Няма значение. — Той ме целува по косата. — Аз имам доверие в теб, Лия.
И по горещата му прегръдка аз разбирам, че думите, които изрича, са самата истина.
28.
Все още сме на километри от Лондон, когато зърваме дима от уличните лампи да се вие в тъмнеещото небе. Бих искала да кажа, че се радвам да видя как градът се появява в далечината. Откакто напуснах Бърчуд и Ню Йорк, Лондон с най-близо до представата ми за дом. Ала не е възможно да приравнявам толкова обикновена емоция е чувството, развихрило се в душата ми. Щастлива съм, че ще мога да спя в истинско легло, макар сънят вече да не ми носи предишното избавление. Щастлива съм, че ще видя леля Върджиния, защото копнея за нейното майчинско внимание и спокойна сила.
Но все пак има неща, които карат сърцето ми да се свива от тревога.
Ще трябва да се изправя лице в лице със Соня и Луиса, както и със собственото си нежелание да простя, дори когато им разкажа как Душите са ме манипулирали, за да стана предателка. Ще трябва да се съобразя с факта, че ключовете вече са четири, а не три, и да въведа Бриджид в компанията ни, в която цари напрежение.
И което ме тревожи най-много — ще трябва да се изправя срещу Алис. Ще трябва да се опитам да я привлека на наша страна, въпреки че в този момент едва ли има нещо по-невъзможно от това.
— Притеснена ли си, Лия? — прозвучава тихият глас на Бриджид до мен, докато отминаваме една уморена млада майка с две малки деца по пътя, идещ от Лондон.
Кимам, объркана и същевременно облекчена, задето емоциите могат лесно да се видят на лицето ми. Мисля, че вече няма да имам сили да ги сдържам в себе си.
Тя се усмихва:
— Ти имаш благородно сърце. Приятелките ти сигурно също го знаят. Сигурна съм, че ще те разберат.
Докато й отговарям, аз спускам надолу ръката си и галя Сарджънт по шията.
— Надявам се. Боя се… Точно така, боя се, че не съм се проявявала достатъчно като приятелка.
— Понякога всички грешим, не мислиш ли? — пита тя. — Но прощаваме на другите техните недостатъци и се надяваме и те да ни простят.
— Може би. Въпросът е там, че аз не им простих грешките тъй лесно, както ти прости моите. И сега… — Въздъхвам. — И сега предполагам, че няма да е справедливо да очаквам да проявят тази добрина към мен.
Тя се усмихва.
— Разбрах много за приятелството от книгите. От тях и от това пътуване с теб — смее се тя. — Струва ми се, че в твоя случай става дума повече за благосклонност, отколкото за справедливост. Освен ако не проявявам наивност.
Простотата на нейните идеали ми носи леко успокоение. Може би Бриджид е права и ние всички можем да намерим начин да си простим една на друга.
Ухилвам й се.
— Много си мъдра за момиче, израснало под похлупак. И много смела.
Тя отмята глава назад и се смее.
— Само изглеждам така. Уверявам те, че вътрешно съм доста плашлива.
— Е, не си единствена, Бриджид. — Но като поглеждам към града, от безгрижния ми тон не остава и следа. — Не само ти си такава.
29.
Изненадвам се, когато Димитри слиза от коня и подава поводите на един от конярите в Милторп Менър.
— Настани го до другите — нарежда той.
Предавам Сарджънт на същото момче и с почуда се обръщам към Димитри:
— Ти… не трябва ли да се върнеш в Дружеството?
Димитри клати глава.
— Казах ти, че ще остана с теб, докато всичко свърши, и точно това ще направя.
Нужно ми е малко време, за да го разбера.
— Смяташ да останеш тук! В Милторп Менър?
— Смятам да остана до теб, докато спиш, както ти обещах.