— Щом съм казал не, значи не — чухме раздразнения глас на Ромиус.
— Кога най-сетне ще се научиш да мислиш и за някой друг освен за себе си?!
Това вече беше леля. Тя рядко повишаваше глас, но изглежда сега беше точно един от тези случаи.
— Край, разговорът е приключен — каза твърдо чичо, спускайки се надолу по стълбите. — О, Алиса, изглеждаш чудесно.
— А ние? — веднага попита Чез.
— И вие започнахте да приличате на хора — отговори вместо Ромиус леля. — А сега слушайте внимателно…
„Ох, сега ще започнат инструкциите“ — помислих си тъжно и се оказах прав. Леля Елиза цял час ни обясняваше с кого можем да говорим и с кого не можем. За какво е позволено да се говори и за какво и намек е забранено да се прави. Къде да застанем, как да застанем, колко да останем, в каква поза… Ненавиждам официалните мероприятия!
Това беше един много странен ден. Първо цялото ми, е, почти цялото ми семейство се събра заедно. Липсваха само родителите ми и чичо от страна на баща ми, но татко и мама явно не се интересуваха от живота ни, а Закериал-Константин засега не искаше да се появява в нашия свят. Затова пък тук бяха леля ми Елиза, Ромиус, близначките и още десетина по-далечни роднини начело със смътно познат ми дебел мъж, който май работеше в стражата на Мейн-Деск.
Огромната зала беше препълнена със семействата на Високите домове, а също така с пратеници на друидите, с Висши вампири от всичките четири клана (включително и онези драконовски сеонци) и с представители на Академията, начело с Майстор Ревел. А освен това тук бяха поканени и почти всички мои приятели и познати: Алиса, Чез, Невил с Мелиса, Наив с приятелката му, чието име бях забравил, Велхеор, Итания, Келнмиир, Даркин и дори няколко трола. Между другото, сред каменните фигури видях смътно познатото ми лице на трола, участвал навремето в защитата на Академията при атаката й, мисля, че го наричаха Догрон. А и много други Майстори ни бяха добре познати: Майстор Шинесимус, Шорт, Ленди, Кейтен.
Много пъстра компания беше подбрана, нали? Но още по-странно се оказа мястото на събирането — Двореца на Императора. За да се разбере цялата невероятност на ситуацията трябва да поясня, че обикновено в двореца се допускаха само особено приближени представители на Високите домове. Например аз до днес бях стъпвал тук един единствен път, и едва не ме стъпкаха в коридора, докато се възхищавах на висящите в двора летящи дървета.
— Виж — прошепна ми Алиса, разглеждайки с присъщото си любопитство гостите. — Даркин е с ново момиче.
— Охо, виж го ти умника — изненадах се аз. — А аз изобщо не й обърнах внимание, помислих, че само минава оттам.
— Ами да, разбира се — изкиска се Алиса. — Нисша вампирка в Двореца на Императора точно на коронацията само си минава. Майтапчия.
Загледах се в непознатото момиче.
— Красива е.
— Не се заглеждай — престорено сърдито каза вампирката и вече по-сериозно добави: — Всъщност така е по-добре, предишната му приятелка му докарваше прекалено много проблеми, а и на нас също.
Аз само кимнах мълчаливо и погледнах към самотно стоящия Чез. Тази вечер всички бяха по двойки, дори Велхеор и Итания стояха един до друг без да се карат, само моят риж приятел беше без момиче. Да, Натали Митис също присъстваше в залата, но се намираше в малко по-друга компания — Висок дом Митис беше събран в пълен състав колкото се може по-далеч от нас, сякаш намеквайки за явно противопоставяне.
Когато дойде време за гласуване, представителите на всички Високи домове се оттеглиха в кабинета. От Дом Никерс, разбира се, отиде леля Елиза, но от Митис кой знае защо не отиде Александър, а някакъв друг мъж.
— Това е братовчед му — поясни Ромиус. — Но се досещам защо Александър не отиде сам.
— Аха — разбиращо се усмихна Чез, вече запознат с някои подробности от политическите събития. — Да даде гласа си на основния враг не е много приятно. Някой дори би нарекъл това позорна загуба. Аз например.
Мисля, че знаех и друга причина за отсъствието на Александър Митис — не му понасяха особено добре лошите мисли към семейство Никерс. Само един поглед към доволното лице на леля ми можеше да дари бившия съветник на Императора със сериозна порция болка.
— За какво говорите? — попита Невил.
— Нека просто да кажем, че мнозина ще се изненадат от избора на Дом Митис — усмихнах се аз. — В известен смисъл ще е принудителен избор.