Алиса и Чез още не бяха се върнали, а отчетите доста ме бяха уморили. Постоянно мяркащите се пред очите ми кожени маски също не спомагаха за подобряване на настроението, така че реших да се разходя. Нали обещах на Алиса да отида и поговоря със стареца, тогава защо да не го направя сега, докато имам свободно време?
Действие 2
Вървях по Пазарната улица и се наслаждавах на суетнята около мен. Минаващите налколо хора вежливо ми кимаха, а някои дори се здрависваха, като ме назоваваха по име. Кога успяха да разберат и запомнят името ми? Необичайно беше, възрастни хора, които могат да ми бъдат бащи, да кимат важно и да ме поздравяват „Добър ден, г-н Никерс“ или „Приятен ден, г-н Майстор“. Честно казано, беше ми приятно и неловко в същото време. Мисля, че не бях заслужил такова уважение.
Като цяло, харесвах този град. Странно. Прекарах само няколко дни в Крайдол и вече успях да свикна с него. Може би беше свързано с факта, че за толкова кратко време станаха толкова много събития. И всичко започна точно в този ресторант, с поетичното име „Мечта“.
Този път заведението на Гръм беше пълно — имаше само две-три свободни маси. Аз седнах на една от тях.
След няколко минути се появи Гръм с две табли в ръце. Опитният поглед на кръчмаря веднага забеляза новия посетител.
— Кого виждам? — прогърмя той от другия край на залата. — Господин Майстор, ей сега идвам.
Гледайки как огромната фигура на Гръм с лекота лавира между масите, неволно се възхитих на ловкостта му. Не беше лесно да се провираш между три почти плътно приближени маси и да не докоснеш никой, а при неговите габарити ставаше още по-сложно.
— Дойдохте за обяд? — радостно попита той.
Не исках да го обидя, още повече че бяхме обещали да му гостуваме в най-близко бъдеще, но вече бях обядвал.
— За съжаление, не — казах аз честно. — Трябва да поговоря с новия ви готвач, няма да отнеме много време.
— Всъщност, той е доста зает — бавно каза Гръм. — Но добре, щом е за приятел. Само да е по-кратко, че клиентите ще се разбягат.
— Разбира се.
— Сега ще го извикам.
Великанът се усмихна добродушно и отиде в кухнята.
Няколко минути по-късно зад завесата, скриваща входа на кухнята, се появи един мъж… Един момент, това същият вонящ старец ли беше? Гладко избръснат, прилежно подстриган, с нови дрехи, той изглеждаше много представително. Набръчканото лице излъчваше добродушие, а бледите, някога сини, а сега воднисто сиви очи гледаха на света с лека тъга.
— Моите уважения — поздрави бившия библиотекар, сядайки на стола срещу мен.
— Моите уважения — кимнах и веднага пристъпих към въпроса: — Алиса ми каза, че можете да си спомните нещо за Фонтана на съдбата.
— На знам много — сви рамене бившият библиотекар. — И то не защото имам лоша памет, просто в книгите Фонтанът на съдбата се споменава само мимоходом. Ако събера цялата информация… Това е един артефакт, подарен на хората от драконите, в знак на благодарност за нещо си.
— А какво може да прави? — попитах нетърпеливо.
— За това не се споменава нищо конкретно. Идеята е, че по някакъв начин той може да влияе на съдбите на хората. Но за да се активира, трябва да се извърши сложен ритуал, който е бил забравен дълго преди да са написани книгите, които съм чел.
— А…
— Преди десет века — поясни Велес.
Да, от доста време, въпреки че Келнмиир със сигурност щеше да е на друго мнение.
— Друго ще можеш ли да ми кажеш за Фонтана?
Бившият библиотекар поклати глава.
— За съжаление, нашата библиотека не беше толкова богата, а сега съвсем я няма — тъжно въздъхна той. — Честно казано, липсват ми всички тези прашни томове, които пазят… пазеха знанията на толкова много поколения.
Би трябвало да те назначат библиотекар при нас в столичната библиотека, прах там, разбира се, няма, но книги… Въпреки че в сравнение с библиотеката, където намерих дневника на полуделия Майстор, тя е много бедна.
— Казват, че сте добър готвач — опитах се да ободря стареца. — Това също е добра работа.
— Да — усмихна се бившият библиотекар. — Кой би си помислил, че четенето на стари готварски книги ще ми помогне след време. Затова сега Гръм може да се похвали с толкова разнообразно меню… Виждам, че нищо не сте си поръчали?
— Друг път — усмихнах се извинително. — Сега имаме много… хм… работа. Трябва да се връщам в къщи… — тогава ме осени. — А може ли да ми разкажете нещо за Прокълнатата къща? Какви ли не истории чух за нея, може би ще можете да ми кажете нещо по-достоверно.