Старецът се усмихна.
— Приказки и само приказки. Много са и всички са невероятно различни.
— И нито капка истина? — присвих лукаво очи.
— Добре де, мисля, че мога да изцедя няколко капки — предаде се Велес. — Но истината ще бъде много малко, повярвай ми.
Бившият библиотекар замълча, събирайки мислите си.
— Някога това била най-обикновена къща. Не знам кой е живял преди, но тя стана известна едва след като в нея заживя един Майстор…
— Върховен?
Старецът ме погледна неразбиращо.
— Какъв цвят ливрея носеше? — уточних аз.
— Откъде да знам? — старецът сви рамене. — Всичко това се е случило много преди да се родя. Преди около четиристотин години, там някъде…
— И нищо не се споменава за него в книгите?
— В какви книги, млади човече? — скръсти ръце Велес. — Това са приказки, кой ще седне да ги записва? Тези истории родителите разказват на децата си, когато искат да ги изплашат.
Изверги. Никога не съм разбирал смисъла от тези страшни истории — съсипват психиката на децата, насаждат им комплекси. Добре, че леля никога не ми е разказвала нещо подобно, благодарение на това израснах здрав и напълно нормален, с някои поправки, разбира се…
— Значи, този Майстор се заселил в къщата, която по-късно станала известна като Прокълнатата — продължи разказа си бившият библиотекар — и почти веднага около нея започнали да се случват странни събития. Всичко това са факти — Майсторът наистина е съществувал и наистина са се случвали странни събития, но истината свършва дотук.
— Не е много — въздъхнах аз. — А знае ли се името на Майстора?
— Едва ли — поклати глава старецът. — Ако той наистина е купил тази къща, то покупката трябва да е записана някъде, но това не е за мен.
Това е идея! Ако узная името на полуделия Майстор, ще мога да направя справка в Академията… когато ми се удаде такава възможност.
— Правилно ли разбрах, че тук за тази работа пак стражата отговаря?
— Или стражата, или градската банка. Копия от документите за покупката би трябвало да се съхраняват и на двете места… разбира се, така е сега, а как е било преди няколко века…
Е, това сам ще го проуча. Само да стигна до началника на стражата и той ще ми помогне. Роднини сме все пак, не непознати.
— Ще се опитам да проуча — казах замислено. — Ако си спомните още нещо, непременно се свържете с нас. Мисля, че знаете къде да ни намерите.
— Непременно — кимна Велес. — Е, с ваше позволение, аз ще отивам в кухнята, че Гръм удар ще получи, вижте как хвърля погледи насам. А вие идвайте с това мило момиче Алиса когато ви е удобно, ще ви приготвя нещо специално.
— Ще се опитам — обещах аз, твърдо решен да дойда в най-близко бъдеще. — Да… и най-важното, не казвай на никого за какво сме си говорили. Това трябва да си остане между нас.
— Разбира се — съгласи се бившият библиотекар и се отправи обратно към кухнята.
Как се променя човек, като се преоблече и освежи. А ние с Чез се подигравахме на Алиса, която видя зад мръсотията и вонята един наистина добър човек. Трябва непременно да й се извиня…
Сбогувах се с гостоприемния собственик на ресторанта и с бавни крачки се отправих към Прокълнатата къща. Въпреки всички струпали се върху нас проблеми настроението ми беше приповдигнато.
Още с излизането ми от „Мечта“ за ръката ме сграбчи някакъв хлапак, около осем годишен. Мръсен, разрошен, типичен уличен хулиган.
— Господин Майстор!
Той май ме причакваше тук.
— Слушам те — може би не беше много добра идея, но вече свикнах с това обръщение. Да ги поправям беше безсмислено — нямаше да ме разберат.
— Там има убит!
От това се страхувах — заразените животни са започнали да нападат хора или Съществото отново е изсмукало някой. Така… нещо станах твърде нервен. Трябва да се успокоя…
— Къде?
— Ето там. Стражите ви молят да отидете бързо.
Момент, щом стражите вече са там, защо ме викат?
— Кой те изпрати да ме извикаш?
— Офицер Девлин — бързо отвърна момчето.
Така си и мислех.
— Добре, води ме — съгласих се аз.
Имах ли избор? Ако това наистина бяха плъхове или нещо друго, заразено с паразити, освен Патрула никой друг нямаше да се справи.
Момчето изтича напред да показва пътя. Поведе ме в така наречената „златна“ част на Крайдол. Между другото, до този момент все още не бях посещавал богатата част на града. Сега видях, че домовете тук силно напомнят столичните — прилични сгради, нямащи нищо общо с бараките от „сребърната“ част на града. Значителните по размер домове бяха заобиколени с високи стени и почти до всяка врата стоеше охрана.