Скоро стигнахме до доста скъпо имение, заобиколено от висока желязна ограда. Покривът на къщата блестеше в жълтеникави нюанси и предполагах, че е покрит със специална смес за улавяне на енергия. Явно тук живееха наистина богати хора, които можеха да си позволят инсталация за преработка на слънчева енергия.
Погледнах със съмнение мръсното и опърпано хлапе.
— Сигурен ли си, че сме за това място?
— Разбира се, вече ви чакат — увери ме момчето.
— Ами, виж…
Не направих бойни заклинания — винаги можех да създам Огнена топка. Но Въздушен щит все пак сплетох, ей така, за всеки случай.
Преди да успеем да се доближим до огромната порта, към нас се втурна едър охранител. Беше облечен с леки доспехи, не по-лоши от тези на стражата, а оръжието му беше само къс меч.
— Господин Майстор, вече се умориха да ви чакат!
Да, само дето не падна на колене пред мен! Очевидно ставаше нещо наистина сериозно.
— Кога успяха — не можах да устоя. — Само преди няколко минути дори не знаех, че някъде ме чакат.
Нито охраната, нито момчето оцениха сарказма ми. Почти насила ме избутаха през огромната желязна порта и ме повлякоха към къщата. Триетажната сграда надвисна над мен като сива грамада, карайки ме да потръпна. Усещаше се недобра атмосфера тук…
— Кой е убитият? — попитах охранителя.
— Вътре ще ви обяснят всичко — отговори той уклончиво.
Ставаше все по-подозрително.
Пазачът отвори вратата и пристъпи напред. Преди да го последвам, аз още веднъж проверихи защитното си заклинание. Ако някой ме атакуваше — бях винаги готов да поема удара, а след това как само ще отвърна!
Преминахме през хола толкова бързо, че нямах време да се огледам. Вътре къщата беше направена в най-добрите традиции на дворянството — ярки килими, вази с цветя, няколко рицарски доспехи… Пред една от вратите на втория етаж охранителят рязко спря и я отвори пред мен.
— Заповядайте, г-н Майстор — любезно каза той.
Огледах се за момчето, но то беше успяло да изчезне някъде по пътя, така че влязох без него. Надявах се, че нищо няма да открадне, все пак уличен хулиган в богата къща…
В стаята ме чакаха петима души.
— Здравейте — любезно поздрави офицер Девлин.
Полицаят блестеше в излъсканите си до блясък доспехи в компанията на двама представителни господа. Разбира се, бях виждал и по-представителни, но за Пограничните райони те изглеждаха даже много добре. Още двама души лежаха на пода, изобразявайки мъртъвци. Трябва да призная, че изглеждаха много истински.
— Вие ли изпратихте момчето? — глупав въпрос, но все някак трябваше да започна разговора.
— Господин… ъ-ъ…
Това беше гласът на единия от представителните господа. Цялата му представителност се свеждаше до костюм, излязъл от мода още преди да се родя, и полирана до блясък плешива глава. Разбира се, тук в Пограничните райони, това беше върхът на учтивостта. Освен това имаше такова изражение на лицето, сякаш целият свят му беше длъжен за нещо, но той все още не беше решил с какво точно. Вторият джентълмен беше по-представителен, защото нямаше такава разкошна плешивина, а и костюмът му беше по-семпъл, както и изразът на лицето.
Постарах се да не се обидя от толкова неучтиво обръщение.
— Можете да ме наричате господин Майстор — казах с неутрален тон. — А вие сте…
— Теодор Блекс — с още по-неутрален тон се представи плешивият и слаб господин. — Господин Майстор, поканихме ви по една много сериозна работа.
Да, за да постигне такова сгърчено и недоволно лице, трябва много да се е упражнявал.
— Забелязах — кимнах към труповете.
Те лежаха в средата на стаята, с лица надолу. Мъж и жена. Изглежда, че вече не бяха първа младост, но така погледнати не беше лесно да се определи възрастта им. Облечени в обикновени домашни дрехи, мъжът — в кафяв костюм, а жената — в синя рокля.
Уау, колко равнодушно приемах всичко това. Пред мен лежат мъртви хора, убити… а ми беше все едно. Това нормално ли е?
— Да — плешивият се намръщи. — Това са г-н и г-жа Крей. Прислугата ги е намерила в това състояние преди час.
— Мъртви? — уточних аз.
— Това е едно от най-уважаваните семейства в нашия град — продължи Блекс, без да обръща внимание на глупавия ми въпрос.
И тук беше същото. „Най-уважаваното семейство“. Как ми се повръщаше от тези думи! През целият ми съзнателен живот леля ми непрекъснато повтаряше, че е изключително важно да изглеждаш добре в очите на себеподобните си. Отвратително, наистина.