Бедният Девлин опря гръб в стената и се загледа в станалото отново неподвижно тяло, но не се опита да избяга.
— Не-е-е, успокой се, този труп вече е мъртъв — засмях се аз. — Аз бях… ох, не мога…
Явно напрежението от последните дни си казваше думата. Защото се смях дълго и не можех да спра. Заливайки се от смях, цели пет минути се опитвах да обясня на Девлин абсурдността на цялата ситуация, но така и не успях. Най-накрая той не издържа и единствено с медицинска цел ми удари лек шамар.
Наистина спрях да се смея. Но на Девлин му отне известно време да се възстанови от Въздушния юмрук в стомаха. Рефлекси, дракон да ги вземе.
До тук оплесках всичко, което можеше, и сега можех спокойно да си ходя. Между другото, днес следобед трябваше да се срещна с приятелите си в Прокълнатата къща! И вече доста закъснявах…
Дадох точни указания на Девлин за това къде и на кого трябва да закара труповете по най-бързия начин и напуснах кабинета с вид на победител. В крайна сметка, така си беше. Срещайки в коридора Блекс и приятелят му, със зловещ шепот им казах, че с мъртвите сега вече е приключено окончателно. Въпросът какво съм им отрязъл сега аз демонстративно пренебрегнах и побързах да се отдалеча.
Едва след като излязох на улицата можах да си поема дъх и да осъзная всичко, което се случи. Паразитите наистина се вселяваха в хора! Те усещаха магията, можеха да се телепортират и следваха своя си, напълно неразбираема за мен, логика. И това бяха само половината беди! Те поне бяха повече или по-малко предвидими, за разлика от мен…
Какво се беше вселило в мен? Не стига, че с несвойствен за мен интерес наблюдавах мъртвите, но им позволих и да ме атакуват! Затова пък изпробвах на практика Копийния щит… Не, преди такава жажда за знания, получени независимо от начина, нямах. Но пък беше интересно!
Прокълнатата къща ме посрещна с мълчание. На златната маса седяха Чез и Алиса със справочниците в ръце. Съдейки от недоволните им лица, явно ме чакаха от доста време.
— Къде беше? — недоволно попита Алиса, потропвайки с пръсти по масата.
— О — кимнах колкото се може по-небрежно. — Бих се с ходещи мъртъвци, та ми отне известно време.
— Мисля, че не се шегува — каза Чез, затваряйки книгата.
Ами разбира се, кога съм се шегувал с такива неща?
— Ще ви разказвам по пътя — многозначително обещах аз, малко обиден от такава спокойна реакция. — Хайде сега да тръгваме към друидите, както планирахме.
Чез и Алиса се спогледаха странно.
— Нещо много си се разкомандвал.
— Хайде де! — погледнах към приятелите си с неразбиращ поглед. — Сами избрахте аз да съм главния.
— Е… — проточи Алиса. — Добре, Чез, да отидем, след като главния заповядва.
Нещо не беше наред с тях. Лошо настроение?
По пътя към квартала на друидите се опитах да разприказвам приятелите си:
— Чез, как вървят нещата с опитния образец?
— После ще ти кажа, като се съберем и петимата — някак злорадо каза той.
— Алиса, намери ли това, което търсеше?
— Разкарай се, — озъби се вампирката.
— Добре, тогава и аз по-късно ще ви разкажа за мъртвите — свих рамене. — Между другото, беше много вълнуващо.
Чез и Алиса рязко ускориха крачки.
— Хей, чакайте! Какво грешно казах?
Успях да ги настигна чак пред къщата на Мелисия. Домораслият друид-пазач този път дори не се появи. И добре направи — Чез и Алиса бяха в много лошо настроение.
— Що за шеги?!
— Ние просто бързаме да видим Невил — каза Чез. — И по-бързо да споделим новостите с всички. С всички!
Той многозначително погледна към Алиса.
— Да не би да споря? — сопна се тя.
А, така няма да я бъде. Първо ще трябва да разбера защо се държат толкова странно.
— Спрете! Не мърдаме оттук докато не ми обясните какво не е наред! — изкомандвах аз.
Колкото и да е странно, те ме послушаха.
— Нищо особено — малко смутено каза Алиса. — Просто докато те чакахме имахме малък спор. Казах на Чез, че ще разкажа за резултатите от моето търсене чак когато се съберем и петимата. Той се съгласи и в замяна не ми показа опитния образец на отличителния знак на Патрула. Кой да знае, че ще се забавиш толкова? След няколко часа чакане почти бяхме умрели от любопитство…
— Но не нарушихме споразумението! — гордо каза Чез.
— Големи сте образи, — засмях се аз. — Добре, нека най-накрая се съберем всички и да обменим информацията.
— Отдавна беше време! — зарадва се Чез. — Напред!
Той се втурна към вратата, но не успя да я отвори — Мелисия го изпревари.
— Нека позная кой вдига шум под прозорците ми — меко се усмихна тя. — Имате късмет, че пациентът е буден, в противен случай щях да ви изгоня.