— Каква гадост — Алиса се намръщи. — Това нещо като хвърляне на хайвер ли е?
— Да — кимна Мелисия. — Само че Съществото хвърля паразити във всички живи същества, които му попаднат под ръка.
— Тогава защо не е заразило целия град? — учуди се Чез. — А само глупавите плъхове?
— Трудно е да се каже точно сега — друидката поклати глава. — Може би ще мога да кажа нещо по-конкретно след като изследвам труповете, нападнали Зак. Добре, стига сме говорили за работа, отидете при приятеля си, а аз ще приготвя нещо освежаващо.
Влязохме в неголяма стая, нещо като отделение за пациенти.
— Откога ви чакам — недоволно ни посрещна Невил. — Съвсем забравихте за мен.
Той лежеше в леглото, увит в топло одеяло, а до него на малък диван кротко спеше брат му.
— Как изобщо си го помисли? — плесна с ръце Чез. — Аз никога няма да те забравя, хайде, дай да те целуна, скъпи мой!
— Стой далеч! — уплашено извика Невил.
На пътя на Чез моментално се появи Наив.
— Ако искаш да целуваш някого…
— Предпочитам да целуна Алиса — бързо реагира Чез и веднага получи шамар зад врата от вампирката.
— Никой не ме иска освен приятелката ми, а тя е толкова далеч — тъжно въздъхна Чез, разтривайки врата си. — Може би трябва да ме ранят. Тогава всички ще ме посещават, и лакомства ще ми носят…
Невил се намръщи.
— Стига си говорил глупости, я по-добре кажете какво става навън, докато аз лежа тук.
Спогледахме се с Алиса и Чез.
— Кой ще започне пръв? — изразих на глас въпроса.
— Ти започвай — предложи Алиса. — Още повече, че само твоят разказ е пряко свързан с нашата работа.
— Добре — не спорих аз. — Значи, отидох да посетя бившия библиотекар на новата му работа в ресторант „Мечта“…
— Онзи смрадливец ли? — усмихна се Чез.
Ние с Алиса заговорихме почти едновременно:
— Да не си посмял да го наричаш така!
— Ще си го получиш по врата — предупреди го Алиса.
— Аз ще й помогна — подкрепих я.
— Това заговор ли е… — ошашави се Чез. — Веднага на бой налитате…
— Време е да се научиш да показваш уважение към хората, които са много по-възрастни от теб — казах поучително.
Чез завъртя пръст в слепоочието си.
— До вчера го наричаше по същия начин.
— Това беше вчера — смутих се аз. — Сега изцяло промених мнението си…
Алиса ми хвърли благодарен поглед.
— Както и да е, той ми разказа една много интересна история за Прокълнатата къща — въодушевено продължих аз — а след това излязох на улицата…
— Непременно разкажи всичко това на Мелисия — беше първото, което каза Невил след края на разказа ми. — Описанието на поведението на ходещите мъртъвци може да й бъде от голяма помощ в изследванията.
— Разбира се — разположих се удобно на дивана, който Наив ми отстъпи като ръководител на Огнения патрул. — Скоро трябва да донесат телата им тук…
— Уф, каква гадост — Алиса се намръщи. — Но това е наистина полезно. Зак…
Тя седеше на дивана до мен, така че, когато се обърнах към нея, лицето й се оказа близо до моето… много близо.
— Браво, не си се изплашил и дори си ги изучавал — малко дрезгаво каза тя.
— Радвам се, че оценяваш усилията ми — казах аз, гледайки очаровано червените й очи на потомствен вампир.
Получи се прекрасна пауза, която, както обикновено, прекъсна Чез:
— Хей, и аз се справих много добре! Още не сте чули какво успях да направя днес.
— Кхм… — Алиса бързо се отдръпна от мен. — Да, хайде разказвай, твой ред е.
Чез се изправи и гордо отиде в средата на стаята.
— И така, както знаете, аз работих над опознавателния знак за новите сътрудници на нашия Огнен патрул. Той трябваше да бъде нещо като амулет или медальон със специфични свойства, който да не може да се имитира. По съвет на Невил отидох до магазина за техномагии, намиращ се в центъра на града, в непосредствена близост до сградата на стражата. Запознавайки се с господата, разработващи всякакви техномагически джаджи, изясних нещо много интересно — той ни изгледа победоносно. — Например принципа, по който се създават техномагическите предмети. По принцип тази информация е достъпна само за посветените, потомствените специалисти по техномагии, но за мен те направиха изключение.
— Сигурно толкова им е досадил — прошепна в ухото ми Алиса, — че накрая са решили да му разкрият тайните си само и само да се отърват от него.
Радвах се, че Чез не чу тази забележка. Напоследък беше станал много чувствителен… Кой би си помислил, нали? Аз да съм загрижен за душевното равновесие на никога не униващият ми приятел. А до постъпването ни в Академията всичко беше точно обратното.