Девлин се намръщи.
— Съдейки по белия цвят на качулките — от Въздушния факултет, ако не греша?
— Точно така — потвърди Алиса. — Е, това са свестни момчета, с тях можем да се сработим. Те идваха ли при вас?
— Още първия ден. Говориха с шефа и пристъпиха към изпълнение на задълженията си.
Невил зяпна широко.
— И добре ли се справят?
— Нямам представа. Оттогава не съм ги виждал, колегите ми също…
Подозрително. Ние препускаме из целия град като луди, а „въздушните“ са решили да отмарят. Стоят си, предполагам, в отредената им къща, и се упражняват в Занаята, подготвяйки се за следващия турнир.
— Трябва да опитаме да се свържем с тях — предложи Алиса. — Заедно ще ни е много по-лесно.
Бях напълно съгласен с нея.
— Девлин, знаеш ли адреса им?
— Разбира се.
Накрая останахме при Мелисия за вечеря. Само Девлин бързо се поклони и си тръгна, казвайки, че той винаги вечеря у дома — било семейна традиция.
На вечеря се опитахме да направим план на следващите си действия, но така и не измислихме какви да са те. Единствената светлина в песимистичната картинка внесе Мелисия, обещавайки да измисли някакъв начин поне приблизително да локализира заразените с паразити същества.
На връщане вече беше тъмно. Бяхме четиримата. Успяхме да убедим Наив да остави брат си поне за една нощ. Всъщност заслугата беше на Чез, който каза на Викерс-младши, че брат му много иска да остане насаме с друидката. Много е вероятно той наистина да е искал, но Чез, както винаги, всичко преувеличаваше… много. Подозирах, че ако Наив разкаже на брат си и половината от това, което чу от Чез, рижият ми приятел сериозно ще пострада. Какво ти — Невил направо ще го убие!
Ние се наслаждавахме на вечерната прохлада и бавно крачехме по Пазарната улица. Колкото и да е странно, на мен взе да ми харесва да се разхождам именно в най-оживената част на града, по главната му улица. Имаше нещо особено в цялото това блъскане, викане, суетене. Във всичко около нас се усещаше истинския живот — в хората, къщите, въздуха. Дори тротоарът, утъпкан от хиляди хора и съхранил частица от жизнената им енергия, беше много по-различен от безжизнения мрамор на Златния град. По него беше приятно да се стъпва, наистина…
— Интересно дали днес плъховете ще повторят нападението над Прокълнатата къща и общината на друидите? — размишляваше на глас Чез. — Може би четиримата трябва да дежурим през нощта, а? Всеки от нас ще будува по няколко часа на първия етаж, заедно с нисшите вампири. Така ще ни бъде много по-спокойно.
Да не би да сме свидетели на чудо — рижият ми приятел да е станал сериозен?
— Е, за себе си, да допуснем, ще се погрижим — Алиса направи широк жест към хората, минаващи край нас. — А какво ще стане с тях?
Аз вече мислих за това, но нищо свястно не успях да измисля. Идея си нямах как може да се изловят всички заразени плъхове или да се обезопасят всички жители на града.
— Не можем да ги защитим — казах честно. — Градът е голям, хората са много, а ние сме малко. Твърде малко. Единственото нещо, което можем да направим, е да се опитаме да намерим бърлогата на Съществото… и на плъховете, и по някакъв начин да издирим заразените хора. Ако Мелисия успее да направи обещаните артефакти…
— Всичко това ще трябва да го направим през деня — многозначително добави Чез. — А през нощта, колкото и да не искаме, по-добре да не излизаме навън.
— Това е неправилно — въздъхна вампирката. — Ние трябва да защитаваме хората, а вместо това страхливо се крием в дома си.
Известно време вървяхме мълчаливо.
— Слушайте — изведнъж извика Чез. — Ами ако…
Не успя да довърши, защото полетя на земята, повален от някакъв минувач.
— Хей, по-внимателно! — извика Наив след него, помагайки на Чез да стане от земята.
— Уф — зашеметено каза Чез. — Какво беше това, стена ли?
Погледнахме към отдалечаващата се фигура в сиво наметало.
— Пак ли вампир? — възкликна Алиса.
Каква е вероятността, в един доста приличен по размер град, сред тълпите от местни жители да се сблъскаме с вампир от Бойния клан? Излиза, че не е толкова малка! Особено ако отчетем, че Пазарната улица пресича целия град, а вампирът е свикнал всички да се плашат от него като от чума и затова върви напред, без да обръща внимание на другите. Впрочем съвсем не бях сигурен, че щеше да се държи по друг начин дори и хората да не му правеха път, зъбатия сгази Чез без изобщо да забави крачка. И ние бяхме същите — вървим, говорим си и не забелязваме, че хората почтително ни правят път. Естествено и ние, и вампирът вървим в самия център на улицата. С една дума, пада ни се…