— Хей, това сигурно е същият вампир от Бойния клан, който ни помогна вчера на нас с Невил — сетих се аз. — Трябва да го настигнем и да го разпитаме!
— Забележете, този път тази глупава идея не излезе от моята уста — саркастично отбеляза Чез, разтривайки насинения си задник. — И не нося никаква отговорност за последствията.
Сякаш до този момент е носил отговорност за нещо. Не си спомням такъв случай.
— Да хукваме? — предложи Наив.
— Не бързай — посъветва го Чез. — Зъбатият няма да ни избяга.
И той бързо, за част от секундата, сплете заклинание за търсене. Явно се е упражнявал, но кога е намерил време?
— Имай предвид, че миналия път вампирът лесно засече заклинанието и ни направи засада — напомних му аз, наблюдавайки тънката червена ивица мъгла, стелеща се по тротоара.
— Ще бъдем по-внимателни — лекомислено каза Чез. — Какво толкова, само искаме да поговорим. Ти вече успя да се запознаеш с него.
Алиса погледна първо мен, а след това и Чез.
— Май ще трябва да дойда с вас — въздъхна тя. — Някой трябва да ви наглежда, иначе ще стане като миналия път.
Чез се усмихна ехидно.
— Е, зад широкия ти гръб се чувствам в пълна безопасност.
— Ще тръгваме ли вече? — попита Наив. — Искам да спя, хайде по-бързо да приключим с това.
Викерс-младши не преставаше да ни радва.
— Това е смелчага — възхити се Чез. — Е, щом огненото момче заповядва бързо да се справим с вампира от клана Сеон, ще трябва да побързаме. Заклинанието скоро ще се разсее.
— Тогава какво чакаме? — казах аз. — Напред!
И нашата четворка тръгна след вампира. Така и не разбирах защо минувачите не обръщаха никакво внимание на червената мъгла от заклинанието. Дали просто бяха лишени от любопитство или това беше ефект от заклинанието. По-скоро второто, според мен.
Вървяхме бързо, но не хукнахме да бягаме — обилната вечеря не предразполагаше към подобно забавление. Пък и не беше нужно. Рано или късно следата щеше да ни отведе там, където трябва. Въпреки че не бих искал да е твърде късно…
Следата отново ни отведе към „сребърната“ част на града. Дали вампирът отново беше решил да търси Съществото или… страхувах се дори да си го помисля.
До последния момент си мислех, че следата ще ни отведе в някаква къща, в краен случай — в мазе, но се случи друго. Завихме зад поредния ъгъл и почти си сблъскахме носовете с вампира. По-точно, нашите носове с неговия гръб, тъй като вампирът беше твърде зает — пиеше кръвта на някакъв минувач.
— Хей, пусни го веднага! — извика Чез, чийто език реагира на ситуацията много по-бързо от мозъка му.
Вампирът бавно обърна към нас бледото си лице. От ъгълчетата на тънките му устни се стичаха капки кръв, а червените му очи светеха в полумрака. При това светеха много жестоко.
— Кои сте вие? — изсъска той.
— Огненият патрул! — гордо отвърна Наив.
— Не мърдай! — добави Алиса.
Аз, за разлика от моите приятели, нямах намерение да дърдоря празни приказки, защото от пръв поглед разбрах, че това изобщо не е същият вампир, когото очаквахме да видим. И едва ли непознатият щеше да е миролюбиво настроен към хората, прекъсващи вечерята му. Не знам за другите, но аз вече бях готов с атакуващи и защитни заклинания.
Вампирът се ухили зловещо.
— Разкарайте се, докато не съм се ядосал.
Наистина можехме да се разкараме… О, какви ги говоря! В двубой победих два ходещи трупа, та някакъв вампир ли ще ми казва къде да ходя?
— Имам няколко въпроса към теб и докато не ми отговориш никъде няма да ходиш — с неочаквано хладен глас казах аз и сам се изненадах. Откъде се взе тази увереност? Със сигурност не от много ум.
Моите приятели бяха не по-малко изненадани и впериха в мен неразбиращи погледи, вместо да гледат вампира.
Вампирите от Бойния клан явно не се отличаваха с особена приказливост. Във всеки случай, този дори не искаше да знае какви въпроси имам да го питам, или поне да изясни кои сме ние. Не, той веднага се хвърли към нас, и ако не беше Алиса… щяхме да загубим битката още преди да е започнала. Все пак рефлексите и скоростта на вампирите са много над нашите.
Отпред стояхме ние с Чез и когато вампирът направи едва доловимо с очи движение напред, Алиса някак си успя да хване и двете му ръце. Едната беше насочена към гърлото на Чез, а другата… към моето. Ех, трябваше по-рано да задействам защитни заклинания…
— Не толкова бързо, приятелче — тихо каза вампирката. — Тук не само ти си бърз.
Вампирът засъска и повдигна горната си устна, оголвайки бели зъби.
— С-сами си го търсите!
Ние бързо отстъпихме назад, освобождавайки място за маневриране. В тази тясна уличка дори ние четиримата едва се събирахме, а сега тук бяха вампирът и лежащата на земята жертва, която трябваше да не нараняваме…