Някъде наблизо се разнесе тихо пеене… Не, самият аз започнах да пея! И то на напълно непознат ми език… Красивата, тиха и лека мелодия сякаш обгръщаше съзнанието ми. Тя сякаш подканяше за танц… и той затанцува! Драконът на фонтана бавно разпери крилата си и се завъртя в странен завладяващ танц. Той подскачаше, въртеше се като пумпал, и дори закълчи тънки крака в такт с музиката. В един момент миниатюрният дракон подскочи нависоко, разперила крилца и кацна на рамото ми!
Следващата част от песента изпяхме на два гласа — дракончето ми пееше на странен чуруликащ език. Бях сигурен, че това е език, а не просто глупаво птиче чуруликане. След края на песента аз внимателно се свалих дракончето от рамото си, отидох до фонтана… и стъпих в него! Внимателно поставих дракона на пиедестала, затворих очи и бавно седнах във водата.
Дракончето се повъртя още малко, намествайки се удобно на постамента, и замръзна.
На сутринта се събудих от радостните викове на Чез. Той викаше толкова силно, че сигурно беше събудил половината град.
Отваряйки очи, известно време постоях неподвижно, припомняйки си последното видение. Въпросът за неговата реалност изобщо не съществуваше. Бях абсолютно уверен, че всичко това се е случило. Освен това песента на непознатия език така се беше забила в мозъка ми, също както това винаги се случваше с песните от другия свят. Не ми трябваше да се напрягам, за да я повторя още сега от началото до края. Мелодията беше наистина много интересна, трудно можеше да се забрави. А как танцуваше дракончето от фонтана? Невероятно… и аз го събудих, точно с тази песен! Откъде ли съм я научил? Потапяйки лицето си във фонтана, аз сякаш се отворих и тялото ми беше завладяно от някой друг. Друго обяснение просто не виждах.
В дневника на лудия Майстор се споменаваше за някакво забравено заклинание, бившият библиотекар също говореше за нещо подобно. Излиза, че аз можех да възпроизведа това заклинание! И какъв е резултатът? Не мисля, че всички свойства на тайнствения Фонтан на съдбата се свеждат до оживяване на дракончето, най-вероятно това е само допълнение или едно от проявленията на неговата магия. И за разкриването на тази тайна не можех да разчитам на никого, дори бившият собственик на Прокълнатата къща нищо не знаеше.
Отдолу пак се чуха виковете на Чез.
Временно се разсеях от мислите за видението и се опитах да разбера на какво толкова се радва приятелят ми. До постъпването в Академията Чез го вълнуваха само три неща: Занаята, момичетата и парите. Занаятът вече не можеше така да го развълнува, момиче като че ли си има (най-малко той искрено го вярва), оставаха само парите. Нима е дошъл отговор от Академията?
Бавно се облякох, постоянно връщайки се към видението, и слязох долу. Във фоайето вилнееше рижия ми приятел.
— Аз го направих! — извика той вместо поздрав, размахвайки измачкан бял плик.
— За какво толкова викаш? — намръщих се аз. — Получил си отговор от финансовия отдел ли?
— Не просто отговор, а мечта! — Чез чак подскачаше от нетърпение.
Стана ми интересно какво толкова са написали. И най-важното…
— Къде са парите?
— В банката. — Чез ме погледна, сякаш съм луд. — Да не мислиш, че ще ни изпратят торба с пари?
Честно казано, точно това си мислех. И не знаех, че в Крайдол има такова постижение на цивилизацията като банка.
— И на каква сума е чека?
— Познай.
Чез скри плика зад гърба си. Сякаш можех да го прочета през хартията.
— Какво, не можеш ли да познаеш?
— Е, поне предположи…
Започнах да се ядосвам.
— Не ме дразни.
— Добре — изненадващо лесно се предаде Чез и важно каза: — Изпратили са ни напълно достатъчно!
За това и сам се досетих. Направо да полудее човек.
— Колко?
— Хиляда империала!
Не е зле. Особено ако отчетем, че в Приграничните райони империалът е почти два пъти по-скъп, отколкото в столицата. С нисшите вампири се спазарихме за три империала на седмица. Така че засега се справяме. Но защо Чез е толкова щастлив? Сумата не е чак толкова огромна…
— Радваш се, че най-накрая ще можеш да купиш подарък на момичето си ли? — изведнъж се досетих аз.
— Глупак — измърмори приятелят ми, незабавно губейки доброто си настроение. — Какъв подарък, дракон да го вземе?
— Нали искаше да… — изненадано започнах аз, но Чез ме прекъсна:
— Трябва да платим на вампирите, а ние имаме точно две дузини по ведомост. След това трябва да платим на друидите за лечението…
— На друидите защо? — не разбрах аз. — Нали ни лекуват безплатно.